бъдат изтрити файлове.
Този път Рикер нямаше да се изплъзне.
Ив си каза, че това е достатъчно… че не бива да иска непостижимото. Просна се в леглото и мигновено заспа, сякаш беше машина, на която са изключили електрозахранването. Събуди се, когато Рурк докосна рамото й и произнесе името й:
— Какво… — Тя машинално посегна към оръжието си, беше забравила, че е гола.
— Спокойно, лейтенант. Не съм въоръжен… ти също.
— Бях… — Тя тръсна глава, опитвайки да се разсъни. — Спях като пън.
— Забелязах, че спиш дълбоко, но трябваше да те събудя. Извинявай.
— Защо си станал и си се облякъл? Колко е часът?
— Минава седем. Станах по-рано, защото очаквах няколко обаждания. Между другото, обадиха се и от болницата.
— Уебстър… — Ив затвори очи. След събитията, разиграли се в „Чистилището“ предишната нощ, не й бяха стигнали сили да се поинтересува за състоянието му. А сега беше прекалено късно.
— В съзнание е — добави Рурк и се усмихна, като видя как жена му се облещи. — Казаха ми, че искал да те види.
— Божичко, не мога да повярвам! Жив е и е дошъл в съзнание!
— Точно така. Снощи състоянието му внезапно се подобрило. Още не е вън от опасност, но се стабилизира. Лекарите предпочитат да не дават прогнози, но се надяват, че пациентът е прескочил трапа. Ще те закарам до болницата.
— Не е необходимо.
— С удоволствие ще те придружа. — Той поднесе ръката й към устните си и захапа кокалчетата й. — Може би Уебстър ще си помисли, че се страхувам да те оставя насаме с него, че пазя моята територия, и ще се поразведри.
— Ухапи ме отзад! Не съм ти никаква територия.
— Позволи ми да изтъкна, че сладкото ти задниче е мой запазен периметър.
Ив изсумтя и отметна завивката, при което предостави възможност на Рурк да се порадва на „неговия периметър“. Забърза към банята и подхвърли:
— Ще бъда готова след десет минути.
— Не бързай. Мисля, че няма опасност Уебстър да напусне болницата.
Тръгнаха едва след двайсет минути, защото след като Ив взе души, Рурк й поднесе ароматно кафе. Тя си наля втора чаша и тръгна към колата. Преди да потеглят, попита:
— Ще му занесем ли цветя или нещо друго?
— За предпочитане е да отидеш с празни ръце. Ако му занесеш букет, нищо чудно горкият човек отново да изпадне в кома.
— Имаш страхотно чувство за хумор. Завиждам ти, че рано сутрин си толкова работоспособен. — Тя отпи от кафето си, помълча, сетне попита: — Снощи заплаши Рикер, че ще извадиш очите му и ще го накараш да ги глътне. Това някакво ирландско проклятие ли е?
— Не… не съм го чувал преди.
— Измислил си го снощи, така ли? И друг път съм ти го казвала, ще го кажа и сега — плашиш ме.
— Ако не се беше намесила, щях да го убия, задето ти е причинил болка.
— Зная — отвърна тя. Именно затова се беше намесила. — Не биваше да носиш пистолет, знаеш, че огнестрелните оръжия са забранени. Известно ли ти е какви неприятности ще имам с шефовете? Дано да успея да замажа положението.
— Кой казва, че пистолетът е бил зареден?
— А беше ли?
— Разбира се, но никой не може да го докаже. Успокой се, лейтенант. Най-важното е, че го вкара в затвора.
— Не, заслугата е изцяло твоя.
— Да вземем компромисно решение, нещо, което напоследък не правим. Заслугата е на двама ни.
— Съгласна съм. Измъчва ме и още нещо. Сериозно ли говореше, като каза, че предпочиташ да имаш съпруга в леглото си, не ченге, което почти не се прибира у дома? Излъга, нали?
— Дай да пийна кафе от чашата ти — помоли Рурк, сякаш не беше чул въпроса.
Тя се отдръпна към вратата на колата и настоя:
— Излъга, нали?
— Чакай да си помисля. Представям си как покорната ми женица по цял ден се бъхти с домакинската работа, а когато вечер се връщам у дома след тежък ден, ме посреща с усмивка и ми приготвя напитка. Ще бъде прекрасно, как мислиш?
Той извърна глава и се засмя, като видя гневното й изражение.
— Колко ли време ще продължи идилията, преди да пукнем от скука? — побърза да добави.
— Добре че го каза навреме, иначе щях да излея хубавото кафе в скута ти. А сега ще изпия цялата чаша и няма да ти дам нито глътка.
Когато колата влезе в паркинга, Ив се обърна към съпруга си:
— След няколко дни ще приключа с документацията по задържането на Рикер и ще предам делото на прокуратурата. Страхувам се обаче от заключението на психолога — онзи подлец е на прага на лудостта.
— Ще го изпратят в затвор за душевноболни.
— Сигурно. Повярвай, че наказанието му ще бъде жестоко, условията в тези затвори са ужасни… Предстои ми да разпитам много свидетели, не мога да преценя кои предприятия на Рикер са по-съмнителни и в тях да се започне проверка. Ще прехвърля тази работа на Мартинес, но през следващите няколко дни ми предстои усилена работа. Ако можеш да отложиш пътуването до Олимп, с удоволствие ще те придружа.
Той паркира, изключи двигателя и смаяно я изгледа:
— Не може да бъде! Ще си вземеш няколко дни отпуска, без да те принуждавам, така ли? И си съгласна да предприемеш пътуване в космоса, без да те дрогирам!
— Казах, че с удоволствие ще те придружа, но ако ще ме вземаш на подбив, то…
— Не говори. — Той се наведе и я целуна по устните. — Престани да се цупиш, скъпа. Ще отложа пътуването, за да заминем заедно.
— Добре. Съгласна съм. — Ив слезе от колата и се протегна. — Погледни онези жълти цветя… как се казваха?
— Нарциси — усмихна се Рурк и хвана ръката й. — Те показват, че пролетта е настъпила, скъпа Ив.
— Най-сетне и аз мога да се порадвам на хубавото време, досега не забелязвах, че зимата е свършила.
Тя не пусна ръката му, докато вървяха по коридора и влязоха в малката болнична стая.
Лицето на Уебстър беше загубило жълтеникавия оттенък, но той не изглеждаше в цветущо здраве. Беше пребледнял като платно или по-точно като бинтовете, с които беше превързан.
Доброто настроение на Ив се изпари, като видя, че раненият дори не помръдва.
— Нали са ти съобщили, че е дошъл в съзнание? — прошепна.
В този момент клепачите на Уебстър потрепнаха, той отвори очи. Отначало погледът му беше замъглен като на човек, събуждащ се от дълбок сън, или на тежко болен. Постепенно очите му се фокусираха и в тях проблеснаха закачливи пламъчета.
— Хей! — прошепна толкова тихо, че Ив се наведе, за да го чуе. — Не трябваше да водиш и кучето пазач. Прекалено немощен съм, за да те свалям.
— Ухажването ти не ме притеснява.
— Знам, но ми се щеше да е обратното. Благодаря за посещението.
— Не си въобразявай, че съм дошла специално за теб. Болницата ми е на път…
Уебстър се засмя, смръщи се от болка и се задъха.
— Да знаеш, че съм ти сърдита. Не подозирах, че си толкова глупав. — Тя говореше толкова сериозно, че Уебстър отново недоумяващо впери поглед в нея. — Защо реши, че няма да се справя сама? Че ми е
