служебният му кабинет — също, дори на яхтата има малка библиотека. Може ли… ще ми разрешите ли да взема тази книга?
— Засега всичко трябва да остане на мястото си. След като приключим тук, ще имам грижата да я получите.
— Благодаря. Много ви благодаря… — Тя дълбоко си пое въздух и притисна книгата до гърдите си, сякаш това й помагаше да запази самообладанието си. — След като го открих, изтичах навън. Сигурно щях да побягна, накъдето ми видят очите, но зърнах един патрулиращ дроид и го повиках. После седнах на стъпалата и се разплаках.
— Той всяка сряда ли работеше у дома?
— Да, освен когато беше в командировка или трябваше да присъства на някакво съвещание.
— Винаги ли обядвахте заедно през този ден?
— Ами… през последните два, два и половина месеца винаги се срещахме в ресторанта горе-долу по едно и също време. Би могло да се каже, че ни беше навик, макар да се преструвахме, че срещите ни са случайни. Не искахме да се обвързваме — прошепна и притисна с пръсти клепачите си, за да спре новия порой от сълзи.
— Бяхте ли в интимни отношения?
— Редовно правехме секс. — Дейна колебливо се усмихна. — Ужасявахме се от думата „интимност“, но откакто се запознахме, нито един от двама ни нямаше сексуална връзка с друг партньор.
— Знам, че е много лично, но бихте ли ми казали дали господин Талбът имаше някакви украшения по тялото?
— Да, носеше сребърна халкичка на левия тестис. Сигурно ще ви се стори глупаво, но всъщност беше много секси.
Докато отговаряше на въпросите, Дейна бе изпила втора чаша вода. Като стана да си върви, залитна, а Ив я хвана за рамото:
— Не бързайте, поседнете още малко, докато се успокоите.
— Нищо ми няма, добре съм. Искам да се прибера у дома. Само да се прибера у дома.
— Ще помоля някого от полицаите да ви закара.
— Предпочитам да се прибера пеш, ако разрешите. Живея наблизо и… изпитвам необходимост да повървя.
— Разбира се, както искате. Може би ще се наложи отново да поговорим.
— Разбира се, само да не е днес. — Дейна тръгна към вратата, спря и се обърна: — Мисля, че започвах да се влюбвам в него. Никога няма да разбера дали чувството ми е било истинско. Толкова е тъжно… Сърцето ми се къса, като си помисля какво са сторили на Джоуна, мъчно ми е и за самата мен, задето така внезапно ми го отнеха.
След като младата жена излезе, Ив не помръдна от мястото си. Казваше си, че трябва да се съсредоточи, да подреди мислите, блъскащи се в главата й. Рекапитулацията беше доста печална — втора жертва, удушена със сребърна жица, престъпник, който методично избива набелязаните хора, двама агенти от ФБР, които се стремят да я отстранят от разследването. И още — гост в дома й, на когото тя нямаше никакво доверие, и съпруг, чийто живот вероятно беше в опасност, и който със сигурност щеше да й създаде куп главоболия.
Фийни я завари в същото положение — седеше на стола и се взираше в една точка, а устните й бяха така стиснати, че приличаха на тънка линия. Той веднага разбра какво е настроението й. Замислено я изгледа, седна до нея, извади от джоба си пликче със захаросани бадеми и й предложи да си вземе, сетне попита:
— Коя новина предпочиташ първо да ти съобщя — добрата или лошата?
— Започни с лошата. И без това всичко върви от зле по-зле — защо да променяме ритъма?
— Престъпникът си е отключил входната врата — това е лошата вест.
— Искаш да кажеш, че притежава полицейски електронен шперц, така ли?
— Да. Или добра имитация. Като се върнем в службата, ще увеличим този кадър от записа и тогава ще разберем със сигурност. Но най-тревожен е фактът, че мръсникът преспокойно си е отключил, сякаш влиза в собствения си дом. Пъха в процепа шперцовата карта и най-невъзмутимо отваря вратата. Няма съмнение, че е Йост, и съм сигурен, че ДНК пробите ще потвърдят предположението ми. Отново се беше изтупал, този път носеше друга перука — дълга черна коса, вързана на опашка, която му придаваше вид на художник. Предполагам, че в квартала живеят много хора на изкуството, затова е избрал да се преобрази така, че да не се набива на очи.
— Това изкуство го владее до съвършенство.
— Носеше дипломатическо куфарче. След като си отключи, най-спокойно прибра шперца във вътрешния си джоб. Очевидно познаваше разположението на помещенията в къщата, защото отиде право в кабинета.
Ив се приведе:
— Фийни, да не би да казваш, че камерите в къщата са били включени?
— Точно така. Това е добрата новина. — Усмихна се кисело и добави: — Дали Йост не се е досетил да ги изключи, или хич не му е пукало, не зная, но камерите са работели. Предполагам, че покойният е забравил да ги изключи, когато сутринта е станал. Разполагаме с висококачествен запис, тъй като охранителната система е от най-добрите.
Тя се изправи:
— Навярно Талбът е забравил да я изключи. Никой не оставя камерите включени, когато работи у дома. Кому е притрябвало да се записва всяко негово оригване или почесване? Йост е допуснал първата си грешка, Фийни.
— Дано да си права. Във всеки случай имаме пълен видеозапис на убийството, Далас.
— Искам да го видя още сега… — Тя млъкна, като си спомни, че Рурк я чака отвън. Издаде звук, който би могъл да изразява досада, съчувствие или и двете. — Ще изгледам записа в управлението. Обади се и помоли да ни осигурят една от залите. Трябва да свърша още нещо, преди… „прожекцията“.
— Да, забелязах, че това нещо те чака отвън. — Фийни стана, грижливо прегъна горния край на пликчето с бадеми и го сложи в джоба си. — Знаеш, че не обичам да си пъхам носа в чужди работи…
— Така е. Затова толкова си падам по теб, Фийни.
— … обаче съм сигурен, че той приема много навътре случилото се. Разбира се, всеки ще му каже, че няма основание, но чувството за вина ще продължава да го измъчва. Нищо чудно отначало да побеснее от гняв, но бързо ще се овладее. Мисля си, че когато се успокои и започне да разсъждава трезво, ще ни бъде от помощ.
— Брей, голям философ се извъди, Фийни.
— Само подхвърлих една идея. Може би смяташ, че е по-добре да не го замесваме. — Той кимна, защото прочете истината в погледа й. — Но решението ти ще бъде продиктуване от сърцето, не от ума. Ако се позамислиш, че разбереш, че понякога жертвата, набелязана от убиеца, е най-доброто оръжие за унищожаването му.
— Да не би със заобикалки да ми подсказваш официално да включа Рурк в екипа по разследването?
— Нямам право да се намесвам в работата ти. Само намеквам, че трябва да използваш всички възможности. — Ирландецът реши, че е казал повече от необходимото, сви рамене и излезе.
Ив го последва — трябваше да организира екип от униформени полицаи, които да разпитат съседите. С крайчеца на окото си погледна Рурк, който небрежно се беше облегнал на задната броня на спортна кола. „Наблюдава ме — помисли си тя. — И чака. Но позата говори за нетърпението му.“
— Почакай ме тук — промълви тя на Пийбоди, прекоси улицата и се приближи до съпруга си:
— Нали обеща да вземеш лимузината и да използваш шофьор?
— Нямах време да чакам, защото ми съобщиха за случилото се с Джоуна.
— Кой ти съобщи?
— Имам свои източници. Ще ме заведеш ли в помещението за разпит, лейтенант? — Ив не каза нито дума, а той гневно изруга, сетне промълви: — Извинявай.
— За теб ще бъде по-добре да се прибереш у дома. Отиди в гимнастическия салон и си изкарай яда на
