някой уред.
Рурк тъжно се усмихна:
— Ти изпускаш парата по този начин.
— В повечето случаи помага.
— Трябва да отида на работа — имам важно съвещание. Ще уведомиш ли близките на Талбът?
— Да.
Рурк извърна поглед и се втренчи в красивата тухлена къща, представяйки си трагедията, която се бе разиграла там:
— Държа лично да разговарям със семейството му.
— Ще уредя колегите да ти се обадят, след като официално уведомят близките на починалия.
Рурк отново я погледна и тя разбра колко прав е бил Фийни. Съпругът й наистина изпитваше угризения на съвестта, но и безпощаден гняв.
— Кажи ми какво знаеш, Ив. Не ме карай да търся информация по заобиколен начин.
— Отивам в управлението. След като уведомя близките на жертвата и напиша рапорта за огледа на местопрестъплението, с хората от моя екип ще проучим и анализираме наличните веществени доказателства. Надявам се междувременно да получим заключението на съдебния лекар и резултатите от лабораторните изследвания. Доктор Майра работи върху психологическия профил на убиеца. Проследяваме и други улики, които не желая да обсъждам посред улицата. На всичкото отгоре от ФБР се опиват да ме отстранят от разследването, а Уитни със сигурност ще ме принуди да участвам в пресконференция.
— Какви улики?
„Типично за него е да се хване за една дума“ — кисело си помисли тя и заяви:
— Повтарям, че нито времето, нито мястото са подходящи да говорим по този въпрос. Остави ме на спокойствие, дай ми малко време да помисля. Не мога като теб с лекота да жонглирам между безпокойството за любимия човек и служебните ми задължения.
— Моят отговор може би ще ти се стори много познат, тъй като това са твоите любими думи — умея да се пазя.
Противно на очакванията си Ив не изпита гняв, негодувание или раздразнение, само безпокойство. Съпругът й, който беше олицетворение на спокойствието, заплашваше да избухне като бомба със закъснител, скръбта помрачаваше лицето му.
Тя стори нещо, което никога не беше правила на обществено място, нито когато бе по служба и в присъствието на други полицаи. Прегърна Рурк, притисна страната си до неговата и го привлече към себе си.
— Съжалявам — прошепна му и се прокле, задето не й хрумват утешителни думи. — Много съжалявам.
Яростта, която го задушаваше, и мъката, разяждаща сърцето му, стихнаха. Той затвори очи и за миг потърси опората на съпругата си.
И друг път го бяха сполетявали беди и нещастия, но тогава нямаше кой да му съчувства и да го утеши. Изпита благодарност, която го обгърна, посмекчи болката му и я направи поносима.
— Не проумявам защо са тези безсмислени убийства — промълви. — Пред очите ми сякаш е паднала завеса, която ми пречи да видя отговора.
— Рано или късно ще стигнеш до истината. — Тя се отдръпна и прокара пръсти през косата му. — Престани да си блъскаш главата и отговорът сам ще изплува в съзнанието ти.
— Искам тази нощ да си до мен.
— Ще бъда.
Рурк взе ръката й, целуна я и прошепна:
— Благодаря.
Тя изчака съпругът й да се качи в спортната си кола и да потегли. Изкушаваше се от мисълта да нареди на патрулен автомобил да го охранява, ала знаеше, че той ще забележи „опашката“, ще се нервира и набързо ще се изплъзне.
Реши, че е по-добре да го остави на спокойствие и да се надява, че няма да му се случи нищо лошо.
Обърна се и видя как неколцината униформени полицаи, които бяха станали свидетели на сцената, побързаха да извърнат погледи. При друг случай щеше да се смути, но сега нямаше време да се притеснява дали не е станала обект на присмех. Направи знак на Пийбоди да се приближи:
— Да се залавяме за работа.
Рурк влезе в разкошната сграда, в която беше кантората му, и се качи на асансьора. Чувстваше как гневът отново се надига в гърдите му. Знаеше, че не бива да му се поддава поне докато остане сам и намери отдушник.
Знаеше как да го потисне. С цената на много усилия бе придобил това умение, което беше спасявало живота му и през годините на изпитания, и по времето, когато изграждаше империята си. Това умение му беше помогнало да създаде всичко, което притежаваше, беше го превърнало в сегашния Рурк.
„Но какъв е сегашният Рурк?“ — запита се и нареди на асансьора да спре, за да има достатъчно време да стигне до отговора на този въпрос.
Сегашният Рурк бе човек, който може да си купи всичко, което му хареса, за да се заобиколи с вещи и предмети, за каквито някога е копнял.
Да живее сред красота, удобство и стил.
Сегашният Рурк беше човек, който има толкова голяма власт, че никога повече няма да се почувства безпомощен. Власт — това бе ключовата дума. Тя му даваше възможност да се отдава на забавления, да се изправя пред предизвикателства, да задоволява капризите си.
Той беше човек, който властваше над цяла империя и безброй хора зависеха от него, за да си изкарват прехраната. Животът им беше в ръцете му.
А сега двама души бяха загинали заради него.
Не можеше да стори нищо, с което да върне часовника назад и да предотврати трагедиите. Единственото, което му оставаше, бе да издири и престъпника, и онзи, който го беше наел да убива. Само така щеше да отмъсти за смъртта на невинните си служители.
Осъзнаваше, че гневът замъглява съзнанието, ето защо се зарече да запази спокойствие, за да изпълни намеренията си.
Нареди на асансьора да продължи нагоре, а когато слезе на етажа, на който се намираше кабинетът му, изражението му беше мрачно, но погледът му издаваше решителност. Като го видя, секретарката му побърза да стане и заобиколи бюрото, но не успя да препречи пътя на Мик, който се беше настанил на едно от удобните кресла.
— Приятелче, страхотно местенце си имаш! — възкликна неканеният гост.
— И на мен ми харесва… — промърмори Рурк и се обърна към секретарката: — Не ме свързвай с никого, освен ако ме търси съпругата ми. Заповядай, Мик.
— С удоволствие. Надявам се да ме разведеш из цялото си царство, въпреки че като гледам, за целта ще са ни необходими поне няколко седмици.
— Засега ще те поканя само в кабинета ми. Разполагам с малко време преди следващото съвещание.
— Брей, много работиш — подсмихна се Мик. Докато вървеше след Рурк по закрития мост, простиращ се над Манхатън, и по коридора, украсен с картини и други произведения на изкуството, той непрекъснато се оглеждаше и сякаш пресмяташе цената на всеки предмет и на всяка картина. — Божичко, не вярвам на очите си!
Рурк спря пред черната двойна врата, водеща към кабинета му, и неволно се усмихна:
— Надявам се, че вече не търгуваш с предмети на изкуството, които „случайно“ са попаднали в ръцете ти.
Мик се ухили:
— Търгувам с каквото ми попадне, но няма да посегна на твоята собственост. Човече, спомняш ли си как обрахме националния музей в Дъблин?
