— Разбира се. Но ще ти бъда задължен, ако не разказваш тази история на мои служители. — Отвори вратата и отстъпи встрани, за да пропусне госта пред себе си.
— Все забравям, че вече си станал почтен гражданин… Света Богородице! — Мик спря на прага като ударен от гръм.
Много беше слушал за несметното богатство на приятеля си от детинство и разбира се, вече беше видял достатъчно, за да се увери, че слуховете за постиженията на Рурк не са преувеличени. Беше смаян от красотата на дома му, но не бе подготвен за лукса на работното му място.
Кабинетът беше с размерите на огромна зала, а изгледът, който се разкриваше през тристранния прозорец, беше прекрасен като произведенията на изкуството, избрани да украсяват помещението. Мик разбираше от електроника и можеше да прецени, че само компютърът струва цяло състояние. И всичко това — от разкошния килим с размерите на езеро, лампериите и пода от истинско дърво, блестящото стъкло и античните порцеланови статуетки, до свръхмодерната апаратура, принадлежеше на приятеля му от детинство, с когото някога бяха тичали заедно по вонящите улички на бедняшките квартали в Дъблин.
— Ще пийнеш ли нещо? Мога да ти предложа истинско кафе.
Мик, който вече се беше поокопитил, презрително изсумтя:
— Ти си го пий кафето!
— Това и ще направя, защото ми предстои още много работа. Но теб ще почерпя с ирландско уиски. — Рурк отвори един от шкафовете, в който бяха подредени бутилки с различни питиета. Наля чаша уиски за приятеля си, сетне програмира автоготвача да му приготви силно кафе.
— За кражбата! — Мик вдигна чашата си за наздравица. — Сигурен съм, че отдавна не се занимаваш с това, но не забравяй по какъв начин си изградил империята си.
— Не… няма да забравя. А сега ми кажи какво прави днес.
— О, намерих си доста занимания. Поразходих се из града, разгледах забележителностите. — Докато говореше, Мик отвори вратата към банята и подсвирна, като видя грамадното помещение: — Майчице, липсва само гола жена! Не можеш ли да уредиш една хубавица за стария си приятел?
— Много добре знаеш, че никога не съм се занимавал с този вид дейност. — Рурк седна и отпи от кафето си. — Дори аз имах задръжки.
— Тъй си е. Разбира се, никога не ти се налагаше да си купуваш любов като нас, простосмъртните. — Мик се настани на креслото срещу Рурк.
Внезапно осъзна, че ги разделят не само изминалите години и това, че живеят на хиляди километри разстояние един от друг. Човекът, който беше на кормилото на една от най-могъщите финансови империи в света, нямаше нищо общо с хлапака, с когото навремето устройваха смели обири.
— Нали не се сърдиш, че се отбих без предупреждение?
— Не.
— Сигурно се усещаш така, като че беден роднина ненадейно е позвънил на вратата ти. В подобни случаи хората от твоята класа се стремят час по-скоро да се отърват от досадника, преди да ги е изложил пред познатите им.
Рурк долови горчивите нотки в гласа му и вдигна вежда:
— Нямам роднини — нито бедни, нито богати. Винаги се радвам да видя стар приятел.
— Дано да е така — кимна Мик. — Извинявай, задето се усъмних, че си станал сноб, който си вири носа. Признавам, че съм зашеметен от онова, което притежаваш, и честно казано, доста ти завиждам.
— Да речем, че щастието ми се е усмихнало. Ако наистина държиш да разгледаш цялата сграда, ще помоля някой да те разведе, а след като съвещанието приключи, заедно ще се приберем у дома.
— С удоволствие, но като те гледам, ми се струва, че ще е по-добре да изпиеш няколко халби бира в някоя кръчма. Намръщен си като черен облак.
— Днес следобед са убили мой приятел.
— Моите съболезнования. В този град властва насилието… всъщност целият свят му е подвластен. Я зарежи това съвещание — ще отидем в някоя кръчма и ще пийнем в памет на твоя приятел.
— Невъзможно е. Все пак благодаря за съчувствието и за предложението.
Мик кимна и усещайки, че моментът не е подходящ за споделяне на истории от миналото, пресуши чашата си:
— Ето какво предлагам — ще се възползвам от предложението ти да разгледам сградата, сетне ще се заема с работата, заради която съм тук. Навярно ще се срещна с партньорите си на вечеря, ако не възразяваш.
— Организирай работата си както ти е удобно.
— Добре. Но в такъв случай ще се прибера доста късно. Нощем включвате ли алармената инсталация?
— Ще предупредя Съмърсет. Той ще има грижата да ти отвори.
— Този човек е истинско съкровище. — Мик се изправи. — Ще се отбия в катедралата „Сейнт Патрик“ и ще запаля свещ за твоя приятел.
Девета глава
Ив седеше в заседателната зала и гледаше как убиват Джоуна Талбът. Вече няколко пъти бе изгледала видеозаписа, като се стараеше да не пропусне нито една подробност.
Видеозаписът започваше с кадри, показващи как привлекателният млад мъж седи зад бюрото си и чете текст на монитора на модерния си компютър под звуците на класическа музика.
Музиката е била толкова силна, че той не е чул как убиецът е отключил входната врата, преминал е по коридора и е влязъл в кабинета.
Отново и отново Ив връщаше кадъра, заснет в момента, когато Джоуна Талбът усеща, че не е сам. Изненадата му се долавяше по инстинктивното напрягане на мускулите, по рязкото завъртане на главата. Очите му се разшириха, в тях се четеше страх. Не паника, а страх и изненада.
Изражението на Йост бе невъзмутимо, очите му бяха безизразни като на кукла, а когато остави куфарчето си на пода, движенията му бяха прецизни като на дроид.
„Какъв абсурд — помисли си Ив, като чу гневния му глас. — Хората често питат нападателя за името му и какво иска, въпреки че първото изобщо няма значение, а второто е повече от очевидно.“
Йост не си направи труда да отговори, а прекоси помещението. Походката му беше необичайно грациозна за толкова едър човек. „Все едно е взимал уроци по балет“ — каза си тя.
На следващите кадри се виждаше как Талбът бързо заобикаля бюрото, но не за да избяга, а да окаже съпротива на нападателя. Тъкмо в този момент Ив забеляза как стъклените очи на престъпника се оживяват — очевидно предчувстваше удоволствието от онова, което му предстои да направи.
Позволи на Джоуна да нанесе първия удар, който разцепи горната му устна. Докато кръвта се лееше от раната му, той се зае с „работата“ си.
На фона на прекрасната музика се чуха стонове и прашене на счупени кости, но скоро ужасните звуци престанаха. Йост беше истински професионалист, за да си позволи прекалено дълго да се забавлява с жертвата си и да загуби повече от определеното време. Разреши на Талбът да го повали, преобръщайки масата, за да му остави поне за миг надеждата, че може да го надвие и да се спаси. Сетне извади спринцовката от джоба си и заби иглата под мишницата на жертвата си.
Въпреки че вече забелваше очи от упойката, Талбът продължаваше да се съпротивлява, опитвайки да нанесе съкрушителен удар. Сетне под влиянието на наркотика очите му се премрежиха и съзнанието му се замъгли, забавяйки рефлексите му, след секунди той се просна на пода.
Тогава Йост го смаза от бой. Нанасяше ударите бавно, методично, без излишни движения и разход на енергия. Докато пребиваше жертвата си, устните му помръдваха.
Едва по-късно, когато техниците от лабораторията изчистиха от записа звуците на музиката, Ив разбра, че престъпникът си е тананикал.
Като свърши с лицето на нещастника, се изправи и го зарита в ребрата.
Звукът от трошенето на кости накара присъстващите в залата да настръхнат.
— Дори не се задъхва — промърмори Ив. — Но си личи, че е изпитва радостна възбуда. Работата му
