— Казах, че е изчакал и не е убил веднага жертвата — иначе нямаше да има синини по трупа. Изчакал е, докато нещастният човек със сетни сили се е съпротивлявал, после е стегнал жицата около шията му. — Свали очилата и добави: — Аз ще продължа огледа. Свържи се с Фийни и с Макнаб и ги попитай дали са прегледали видеозаписите от охранителните камери.
— Слушам, сър.
— Все пак Джоуна е успял няколко пъти да те удари — промълви тя и грижливо напръска със защитен спрей наранената ръка на мъртвеца.
Спомни си парченцата кожа под ноктите на Дарлийн Френч и се запита какво ли нараняване Йост отнася като сувенир след всяко убийство. Дали се мисли за герой, който е ранен, докато е изпълнявал дълга си? Дали по-късно разглежда раните си и им се възхищава?
Какъв ли предмет е взел от Джоуна Талбът?
Отново сложи очилата и огледа трупа. На левия тестис откри онова, което търсеше.
Спомни си каква болка беше изпитала, като й продупчваха ушите, и потрепери:
— Господи, накъде отива този свят… За протокола — дупчицата на левия тестис показва, че убитият е носил обица на това място.
Свали очилата, изправи се и огледа стаята. Чу стъпки и без да се обърне, каза:
— Пийбоди, предупреди „метачите“ да търсят украшение за тяло. От онези, които мъжете окачват на топките си по непонятни за мен причини. Господин Йост си пада по сувенирите, а украшението на гениталиите на убития липсва.
— Не мога да ти помогна в търсенето, лейтенант.
Тя рязко се обърна и се озова лице в лице с Рурк. Машинално пристъпи напред, заставайки между него и трупа:
— Не те искам тук!
— Човек невинаги получава онова, което иска.
Двамата едновременно направиха крачка напред, Ив притисна ръка до гърдите на съпруга си:
— Извършено е убийство! Забранено е присъствието на външни лица на местопрестъплението.
— Известно ми е. Отдръпни се, няма да се приближа до трупа.
Тонът му й подсказа отговора на въпроса, който възнамеряваше да му зададе. Сърцето й се сви. Отстъпи встрани и прошепна:
— Познавал си го, нали?
— Да. — Рурк изпита и състрадание, и гняв, докато оглеждаше мъртвеца. — Предполагам, че вече имаш сведения за него, но ще добавя, че Джоуна беше умен и амбициозен човек, който бързо се издигаше в служебната йерархия. Харесваше книгите — истинските книги, които можеш да разгърнеш и да четеш страница след страница.
Ив мълчеше. Знаеше слабостта на съпруга си към книгите, напечатани на хартия. Навярно това го свързваше с убития.
Удоволствието да чете страница след страница.
— Днес беше денят му за редактиране — обясни Рурк и усети как към състраданието и гнева се прибавя чувство за вина. — Един ден седмично оставаше да работи у дома, въпреки че можеше да прехвърли това задължение на някого от подчинените си. Обичаше ветроходството и имаше малка яхта, която бе закотвена в пристанището на Лонг Айлънд. Възнамеряваше да си купи малка къща близо до брега на океана, за да се наслаждава на любимия си спорт. Знам още, че отскоро имаше сериозна приятелка.
— Именно тя е открила трупа. В момента е в другата стая с един от униформените.
— Онова, което ти разказах, не е причина за смъртта му. Убили са го, защото беше мой служител. — Извърна поглед към Ив — очите му блестяха като тлееща жарава.
— При провеждане на разследването ще тръгнем по тази следа. — Тя протегна ръка така, че да е извън обсега на камерата на записващото устройство, и стисна дланта му. Усети как пръстите му потръпват от едва сдържана ярост. — Моля те, почакай навън. Позволи ми да се погрижа за него.
За миг се изплаши, че Рурк ще каже нещо, което по-късно ще й се наложи да изтрие от записа. Но внезапно гневът му угасна — промяната беше толкова неочаквана, че Ив усети как я полазиха тръпки. Рурк отстъпи назад.
— Ще чакам — каза той и излезе.
Когато дойде време да разпита Дейна, приятелката на Талбът, Ив изпита облекчение, защото младата жена беше се поуспокоила. Клепачите й обаче бяха подпухнали, тя непрекъснато отпиваше от чашата с вода, като че се беше обезводнила от пролетите сълзи. Ала истеричният й пристъп беше преминал и тя вече говореше свързано.
— Бяхме се уговорили да обядваме заедно. Джоуна каза, че може да прекъсне работата си към два часа. Беше негов ред да плати… — Тя отново се просълзи и прехапа долната си устна. — С него се редувахме при плащането на сметката. Най-често посещавахме ресторанта „При Поло“ на Осемдесет и втора улица. Живея наблизо, а с Джоуна бяхме определили този ден от седмицата да работим вкъщи. Аз съм литературен агент в отдела по продажбите… всъщност с него се запознахме на едно служебно празненство. Та както ви казвах, днес имахме среща в ресторанта, но аз закъснях с повече от двайсет минути… — Тя млъкна, отново отпи глътка вода и за миг затвори очи. Не беше красавица, но лицето й беше интересно и подсказваше, че има силен характер.
— Забавих се, защото проведох безкраен разговор по видеотелефона с недоволен клиент, когото трябваше да успокоявам. Джоуна все ми се подиграва, задето закъснявам. Казва, че за мен часовниците не съществуват и се ръководя по някакво мое време, „времето на Дейна“. Зарадвах се, като влязох в ресторанта и видях, че го няма. Намислих си цяла реч, с която да му се надсмея. О, Господи… извинете ме за момент.
— Разбира се.
Дейна притисна чашата до пламналото си чело и помълча няколко секунди, сетне отново продължи:
— Към два и половина реших да му се обадя и да разбера защо се бави. Джоуна не отговори на позвъняването, затова изчаках още четвърт час, макар че разстоянието от тук до ресторанта се изминава за около пет минути. Хем ме беше яд на него, хем се тревожех. Не знам дали ме разбирате…
— Да, случвало ми се е да изпитвам смесени чувства — кимна Ив.
— Реших да отида до жилището му. Надявах се, че ще се срещнем по пътя, представях си го как тича по улицата и как се извинява за закъснението. Питах се дали да му се разсърдя или да му простя. А когато дойдох тук…
— Имате ли ключ от външната врата?
— Какво?
За миг зачервените й очи станаха безизразни. „Браво — помисли си Ив. — Браво на теб. Мъжко момиче си!“
— Имате ли ключ или устройство за разкодиране на ключалката? — повтори.
— Не… нито едното, нито другото. Още не бяхме стигнали до тази фаза… харесваше ни да бъдем независими. Приятно ни беше да излизаме заедно, бяхме модерна американска двойка, като всеки ревниво пазеше собствената си територия.
Отново се просълзи, една сълза потече по страната й, но тя не я избърса с носната си кърпичка.
— Като видях, че вратата е открехната, тревогата напълно измести гнева ми. Отворих я широко и извиках Джоуна по име. Опитвах се да си внуша, че се е увлякъл в работата си и е загубил представа за времето, но нещо играеше под лъжичката ми. Идваше ми да се обърна и да побягна, но все пак тръгнах по коридора към кабинета, като продължих да викам името му. После… после застанах на прага и го видях. Видях Джоуна! Лежеше на пода, а около главата му имаше локва кръв. Извинете — прошепна тя и сведе глава между коленете си.
Когато замайването й попремина, видя книгата на пода. Изхлипа задавено, взе я, изправи се на стола и с длан приглади поразкъсаната мека корица:
— Джоуна беше почитател на романите, дори бих казала, че бе малко вманиачен. Интересуваха го всички разновидности — книги, записи на дискове, на аудио и на видеокасети. Къщата е препълнена с тях,
