— Да? О, Антъни, всичко…
— Всичко е наред. Имаме си момченце. Тежи четири килограма и сто и петдесет грама и е дълго цели петдесет и два сантиметра.
— Ох, миличкото! — Майра се просълзи и се отпусна на стола. — Как е Дебора?
— Отлично. И майката, и синът се чувстват прекрасно. Погледни ги само!
Ив наклони глава и видя на монитора тъмнокос мъж, който държеше в прегръдките си пищящо бебе с червеникаво личице.
— Хайде, бабо, кажи здравей на Матю Джеймс Майра.
— Здравей, Матю. Взел е твоя нос, Антъни. Не съм виждала толкова красиво бебе. Ще дойда да ви видя, веднага щом се освободя. С нетърпение чакам да гушна сладкото ми внуче. Между другото, обади ли се на баща ти?
— Сега ще му позвъня.
— Довечера ще дойдем в болницата. — Тя прокара пръст по екрана, сякаш помилва главичката на бебето. — Предай на Дебора, че я обичаме и че се гордеем с нея.
— А с мен не се ли гордеете?
— Разбира се, нали и ти имаш принос за раждането на този красавец. — Изпрати въздушна целувка към екрана и добави: — Доскоро!
— Ще се обадя на татко, а ти си поплачи.
— Така и ще направя. — Още преди да прекъсне връзката, Майра извади от джоба носната си кърпичка. — Извинявай, но много се вълнувам.
— Поздравявам те — промърмори Ив. — Бебето изглеждаше… — „Изглеждаше като червена, сбръчкана риба с крайници“ — помисли си, но реши, че може да обиди щастливата баба, ако й каже истината. — Изглеждаше много здраво.
— Вярно е. — Майра въздъхна и избърса очите си с носната си кърпичка. — Винаги, когато нов живот идва на този свят, се досещаме защо сме се родили. За надеждите и възможностите, които се крият в едно човешко същество.
„Четири килограма! — мислеше си Ив. — Все едно от теб да излезе футболна топка с крайници!“ Стана и промълви:
— Знам, че бързаш за болницата. Ще те помоля само да…
В този момент комуникаторът й избръмча.
— Далас слуша.
Сериозното лице на Пийбоди се появи на малкия екран:
— Лейтенант, имаме второ убийство, извършено по същия начин. Този път е станало в частен дом, който се намира в Ийст Сайд.
— Тръгвам към гаража. Ще се срещнем там.
— Слушам, лейтенант. Проверих в компютъра адреса. Сградата е собственост на агенция за недвижимо имущество „Елит“, която е подразделение на „Рурк Индъстрийз“.
Осма глава
Къщата бе изградена от прекрасни кафяви фугирани тухли в квартал, известен с високите наеми на жилищата, луксозните ресторанти и специализираните базари за луксозни стоки. До стъпалата, водещи към входната врата, имаше три високи каменни саксии, в които проблясваха разкошни бели цветя с дълги розови дръжки.
Ако сградата се намираше само на няколко пресечки в южна посока, трите каменни саксии щяха непременно да бъдат откраднати.
Ала обитателите на този квартал водеха охолен живот, не общуваха помежду си и на никого не би хрумнало да открадне украсата пред дома на съседа си. Освен обичайната охрана те бяха наели на свои разноски екип от дроиди, които носеха елегантни сини униформи и обикаляха улиците на квартала. Благодарение на тази предпазна мярка тук нямаше скитници и бездомни кучета и тротоарите винаги бяха чисти.
Навярно и Джоуна Талбът се бе чувствал в безопасност, макар да живееше сам в двуетажна къща. Но строгите предохранителни мерки не бяха обезкуражили убиеца.
Ив се надвеси над мъртвеца — добре сложен мъж на около трийсет години. Също като при Дарлийн Френч лицето му беше посиняло от жестоките удари, синини имаше и в областта на бъбреците и на гръдния кош. Облечен беше само в сива тениска. Боксерките в същия цвят бяха захвърлени в ъгъла. Беше изнасилен анално.
Убиецът го беше оставил да лежи по корем, сребърната жица беше кръстосана на врата му, краищата бяха завързани на клупове.
— Изглежда, е работил у дома. Имаме ли сведения за него?
— Да, лейтенант, в момента пристигат.
Ив извади от чантата си специалното приспособление за определяне на времето на настъпване на смъртта, а помощничката й зачете данните, които постъпваха в джобния й компютър:
— Джоуна Талбът, трийсет и три годишен, ерген. Вицепрезидент и изпълнителен директор на „Старлайн Инкорпорейтид“. Живее на този адрес от ноември 2057 година. Родителите му са разведени, има сестра и брат от втория брак на майка му. Няма деца.
— Засега тази информация за личния му живот е достатъчна. Какво представлява „Старлайн“?
Пийбоди натисна няколко клавиша и отново зачете:
— Занимават се с издаването на дискове, книги и електронни книги, холограмни списания — накратко, с всякакви писмени и електронни материали. — Тя се втренчи в монитора, изкашля се и смотолеви: — Компанията е била основана през 2015 година, а през 2051 е била купена от „Рурк Индъстрийз“.
— Сега е по-близо — промълви Ив и усети, че я полазиха тръпки. — Една стъпка по-близо до Рурк… Убил е жертвата в това помещение. Джоуна Талбът е бил много по-силен от младата камериерка, но не е оказал сериозна съпротива.
Нежно повдигна едната ръка на мъртвеца и видя разранените му кокалчета. — Все пак е успял да нанесе няколко удара. Питам се защо не е продължил. Не е едър като Йост, но е бил в много добра физическа форма. Преобърната е само една маса, а когато двама яки мъже се вкопчат в схватка на живот и смърт, всички мебели около тях стават на трески.
Говореше от собствен опит, тъй като наскоро бе имала възможност да наблюдава как двама млади и мускулести мъже се бият в кабинета й.
— Направихме видеозапис на трупа от този ъгъл. Да го обърнем по гръб.
Тя приклекна, а помощничката й се наведе да й помогне. Когато обърнаха мъртвеца, Ив видя подутините под тениската, подсказващи, че ребрата му са счупени. Вдигна дрехата, огледа синините по торса и промърмори:
— Нанесъл му е жесток побой, преди да го убие. При това играе нечестно. Подай ми микрохирургическите очила. — Отново огледа трупа под увеличителните лещи и добави: — Така и предполагах — под лявата мишница има дупчица от иглата на спринцовка. Инжектирал е транквилант, когато е усетил, че има опасност противникът да го надвие. Когато Джоуна се е строполил на пода, мръсникът е започнал да го рита в ребрата. Обзалагам се, че го е изчакал да дойде в съзнание, за да го изнасили. Какъв е смисълът от изнасилването, ако жертвата не осъзнава унижението, на което е подложена?
В паметта й нахлуха спомени от кошмарното й детство. И баща й постъпваше като Йост — изчакваше я да се свести, ако я беше ударил прекалено силно и бе изпаднала в безсъзнание. Винаги изчакваше, за да е сигурен, че тя разбира и усеща какво й причинява, изчакваше, докато я сломи дотолкова, че да го моли за пощада.
— Събуди се! — прошепна. — Ела на себе си! Как човек да си направи удоволствието, ако лежиш като дърво, малка мръснице!
— Моля? Не чух какво казахте, лейтенант. — Пийбоди любопитно я изгледа.
Ив тръсна глава, за да прогони ужасяващия спомен:
