— Обзалагам се, че посещава и други козметични салони в други градове — каза на Пийбоди, когато излязоха от разкошната сграда и тръгнаха към колата. — Но само онези, които предлагат първокласни продукти. Нашият човек не обича евтините стоки. Винаги плаща в брой и предварително е набелязал артикулите, които го интересуват. Това означава, че следи рекламите и проучва качествата на стоките.
— Сигурно гледа рекламите по телевизията.
— Може би, но съм по-склонна да вярвам, че проверява данните чрез компютъра си. Интересува се от съставките на продукта, от реномето на фирмата производител и от успеха на продукта на масовия пазар. Да видим дали от Отдела за електронна обработка на информацията ще успеят да научат подробности как са се продавали артикулите от серията „Младост“ преди месец октомври миналата година, когато Йост е пазарувал в „Парадайз“. Купил е цялата серия, което означава, че е видял рекламата, направил е проучванията си и е решил да изпробва продукта. Провери в световната мрежа — фирмата „Артистри“ сигурно има страница, предназначена за информация на потребителите и за техните въпроси.
Следващата им спирка беше в магазина за чанти. Нито един продавач не си спомняше човек, отговарящ на описанието на Йост, да е купувал черен кожен куфар от посочения модел. За сметка на това щастието им се усмихна в бижутерския магазин, който се намираше в търговския район на града.
Оказа се, че продавачът е надарен с отлична зрителна памет. Ив го разбра още когато пристъпи към щанда, под стъклото на който бяха изложени скъпоценни камъни, сребърни монети и обкови за пръстени и медальони. Очите на продавача се разшириха, устните му потрепнаха и така се задъха, че тя се изплаши да не би човекът да получи инфаркт.
— Госпожо Рурк! Госпожо Рурк!
Говореше с акцент, който според Ив беше типичен за индусите, но тя бе толкова притеснена и разгневена, че пет пари не даваше от коя част на земното кълбо е продавачът.
— Казвам се Далас! — Показа му значката си и добави: — Лейтенант Далас.
— Поласкани сме, че благоволили влезете в наш скромен магазин. — Той закрещя на непознат език на помощниците си, сетне отново широко се усмихна: — Заповядайте, заповядайте. Изберете каквото пожелае и го получите като подарък. Харесва този огърлица? Или гривна? А може би иска обици?
— Искам само информация.
— Ще направим снимка. Става ли? Виждаме толкоз пъти по телевизора и се надяваме как някой ден влезете в наш скромен магазин. — Изкомандва нещо младия си помощник, който изтича някъде и след миг се появи с малък холограмен фотоапарат.
— Почакайте! Почакайте! — извика Ив и вдигна ръка, сякаш да се защити.
— Прочут съпруг не с вас днес, така ли? Пазарувате с прислужницата си, нали? На нея също дадем подарък.
— Така ли? — Пийбоди доволно се усмихна и се приближи до щанда.
— Млъкни, Пийбоди! — сряза я Ив. — Тук съм по работа. Полицейска работа!
— Никой не викал полиция. — Той се обърна към младежа, който усърдно снимаше от всички ъгли, и отново изрече нещо на неразбираемия си език. Помощникът му отговори бързо като картечница и завъртя глава.
— Не, никой не викал полиция. Тук няма неприятност. Сигурен, че ще харесате този огърлица. — Издърпа едно от чекмеджетата под щанда и добави: — Наш подарък за вас. Ние проектира и изработва. Ще ни направи чест да я носите.
При други обстоятелства тя с удоволствие щеше да го цапардоса, за да го накара да млъкне. Но черните му очи бяха като на симпатичен кокер шпаньол, усмивката му беше добродушна, а на лицето му беше изписана надежда.
— Много мило от ваша страна, но тук съм по служба. Ако приема подръка, ще си имам неприятности.
— Не, ние не иска прави на вас неприятности. Само прави скромен подарък.
— Много благодаря, но друг път ще дойда за подаръка. Можете да ми окажете неоценима помощ, ако ми кажете дали познавате човека на тази снимка.
Усмивката му помръкна, лицето му се изкриви от разочарование. Без да изпуска огърлицата, погледна снимката и възкликна:
— Разбира се, че го познава! Това господин Джон Смит.
— Джон Смит ли?
— Да. Той е хоби… той има хоби — поправи се продавачът. — Прави изкуство за носене. Обаче не купува камъни, които ние предлагаме. Само по петдесет сантиметра сребърна жица.
— Често ли ви посещава?
— Ами… идвал два пъти. Първи път навън беше студено, било преди Коледа. Пак дойде минала седмица. Този път нямаше коса по главата. Казах му, че се радваме, задето отново дошъл в наш магазин, и му предложих разгледа камъните, но той искаше само сребърен тел.
— В брой ли плати?
— Да. И двата пъти даде пари.
— Откъде знаете името му?
— Аз го попитал. Казал му: „Моля, как е ваше име, сър, и откъде научили за наш скромен магазин?“
— А той какво отговори?
— Че негово име Джон Смит и че бил видял наша страница в Интернет. Надявам се да съм ви помогнал, госпожо лейтенант Далас Рурк.
— Казвайте ми само лейтенант Далас. Да, оказахте ми голяма помощ. Можете ли да ми разкажете още нещо за този човек? Споделял ли е с вас какво е хобито му?
— Той не обича говори. Той не… — Продавачът затвори очи, докато търсеше подходящата дума. — Не се задържаше — изтърси и доволно се усмихна. — Казвам на мой по-млад брат, че се чудя какво е хоби на този човек, дето не го интересуват камъни, стъкло и други метали. Хич не поглежда на витрината, не обича говори за работата си. Много е… делови, нали така се казва?
— Да.
— И е възпитан. Веднъж видеотелефон в джоба му звъни, обаче той не отговаря, докато прави бизнес. Питах го дали сребърен тел, дето го е купил през зимата, му е харесал, а той отвръща, че му е свършил работа. После се усмихва… дано не е ваш приятел, госпожо лейтенант, защото тогава усмивката му не ми хареса. Прибрах му парите и бях доволен, че си отишъл. Сега сигурно ми се разсърдихте.
— Напротив, стана ми много интересно. Пийбоди, имаме ли визитна картичка?
— Да, лейтенант. — Пийбоди порови в джоба си и извади една от визитните картички на Ив.
— Ще ви бъда признателна, ако ми се обадите в случай, че този човек отново посети магазина ви. Не бива да му казвате, че полицията се е интересувала от него, нито с поведението си да го изплашите. Докато го обслужвате, брат ви да отиде в задната стаичка и да ми се обади.
Продавачът кимна:
— Лош човек ли е?
— Много лош.
— И аз така помислил, като видял негова усмивка. Казвам го на мой братовчед и той е съгласен.
Ив погледна младежа, който продължаваше да снима:
— Мислех, че е твой брат.
— Говоря за мой братовчед в Лондон, където имаме друг скромен магазин. Той се съгласил с мен, като открихме, че господин Джон Смит купувал сребро и от него.
— В Лондон ли? — възкликна Ив и го хвана за китката. — Как братовчедът ти разбра, че става въпрос за един и същ човек?
— По сребърен тел — три парчета по петдесет сантиметра. Но в Лондон господин Смит имал руса коса на главата и коса на устната, но с братовчеда мислим, че е същият човек.
Тя извади електронния си бележник:
— Продиктувайте ми името на вашия братовчед и адреса на магазина в Лондон. Притежавате ли други скромни магазини?
— Да, още десет.
— Ще ви помоля за една услуга.
