любимия човек или онова, което притежават. За пръв път разговарям с човек, чиято работа е да защитава другите. Интересна ли е професията ти?
— Възприемам я като обикновена работа — има и преимущества, и недостатъци като всяка професия.
— Мисля, че скромничиш. Занимаваш се с разкриването на убийства. За нас, цивилните, полицейското разследване и дори самото убийство е някак… вълнуващо.
— Защото нещастието да бъдеш убита не те е сполетяло — сухо отбеляза Ив.
— Именно! — Магда отметна глава и избухна в смях. — Харесваш ми, Ив! Толкова се радвам, че се запознахме. Ясно е като бял ден, че не желаеш да говориш за работата си. Знаеш ли, много добре те разбирам. Хората мислят, че моята професия е най-вълнуващата на света, но за мен това е само работа, която има и преимущества, и недостатъци.
— Гледала съм те в много роли. Мисля, че Рурк притежава дискове със записи на всички филми с твое участие. Най-много ми допада онзи за мошеничката, която се влюбва в жертвата си.
— Нарича се „Да се хванеш на собствената си въдица“. Да, прекрасен филм. Ролята на „жертвата“ изпълняваше Чейс Конър и аз наистина се влюбих в него. Прекарахме много щастливи мигове, после всичко свърши. На днешната разпродажба се предлага костюмът, който носех по време на сцената на празненството. — Тя се огледа и иронично се усмихна, когато погледът й попадна на вещи и дрехи, които някога й се бяха стрували толкова ценни. — Дано всичко изложено да се продаде, за да осъществя идеята си за създаване на театрална фондация „Магда Лейн“. Знаеш ли, всяка вещ, всяко бижу, всяка рокля представлява частица от живота ми, а само след няколко минути всичко ще бъде обявено за продан… — Извърна се и се загледа в една от изложбените площи, подредена като дамски будоар. На леглото небрежно беше захвърлена тънка копринена нощница, на тоалетката стоеше отворено сандъче за бижута, а съдържанието му беше изсипано върху блестящата дървена повърхност. — Тази професия е много подходяща за жена, не мислиш ли?
— Разбира се, стига да си падаш по това…
Марта рязко се обърна и се усмихна:
— Навремето обичах разкоша и славата. Но знай, че е невъзможно да се задържиш на върха в професия като нашата, ако непрекъснато не се преобразяваш.
— В какъв образ си се превъплътила сега?
— Да, определено ми допадаш — промърмори Магда, вместо да й отговори. — Най-често хората ми задават въпроса защо се отказвам от толкова скъпи и ценни вещи, свързани с много спомени. Знаеш ли какво им отговарям?
— Не, но ми е любопитно да го чуя.
— Заявявам, че възнамерявам да живея и да работя още дълги години, през които ще създам нова, още по-богата колекция. — Тя отново гръмко се засмя и добави: — Това е самата истина, но има и друга причина. Отдавна мечтая да основа фондация за подпомагане на млади и талантливи актьори. Иска ми се да им предам знанията си, докато още съм достатъчно млада да изпитвам удоволствие от работата си. Фондацията ще отпуска стипендии и ще осигурява условия за работа на талантливите творци. Лаская, се от мисълта, че млади актьори или режисьори ще получат възможност за изява благодарение на мен. Сигурно ще ме помислиш за суетна.
— Напротив — според мен си много мъдра.
— О! Сега ми допадаш още повече! А, ето че Винс ми прави знаци, за да привлече вниманието ми. Винс е моят син — поясни актрисата. — Натоварила съм го с нелеката задача да отговаря на въпросите на репортерите, освен това той много помогна при организирането на охраната на това… мероприятие. Ама че настойчив младеж — усмихна се тя и направи знак на Винс да изчака. — Един Бог знае на кого се е метнал… Е, време е да се включа в представлението. — Изправи се и добави: — Няколко седмици ще бъда в Ню Йорк. Дано отново да се видим.
— Ще ми бъде много приятно — заяви Ив.
— Рурк, идваш тъкмо навреме! — възкликна актрисата и широко се усмихна на младия мъж, който се приближи до масата. — Дългът ме зове, налага се да прекъсна разговора с възхитителната ти съпруга. И запомни, че в най-скоро време очаквам да ме поканите на вечеря, за да си побъбрим на спокойствие. Отсега предчувствам какви шедьоври на кулинарното изкуство ще ни приготви твоят иконом… как му беше името?
— Съмърсет — намръщено отвърна Ив.
— Точно така — Съмърсет. Този човек е истински гений! Е, доскоро. — Тя разцелува Рурк и се отдалечи с царствена походка.
— Оказа се прав — промълви Ив. — Магда Лейн наистина е много симпатична.
— Сигурен бях, че ще ти хареса — отговори той и я поведе към изхода. — Съжалявам, че те занимавам с полицейска работа през почивния ти ден, но намесата ти е наложителна.
— Проблеми с охраната ли имате? Да не би някой да е натъпкал джоба си с блестящи дрънкулки и да се е опитал да избяга?
— Не, не става въпрос за кражба, а за убийство.
Ив мигом се преобрази от светска жена в ченге с проницателен поглед:
— Кой е убит?
— Доколкото разбрах, жертвата е една от камериерките. — Той я хвана под ръка и я поведе към редицата асансьори. — Случило се е на четирийсет и шести етаж в южната кула. Подробности не са ми известни — побърза да добави, преди Ив да го е прекъснала. — Шефът на охраната на хотела току-що ми съобщи за инцидента.
— Свързахте ли се с полицията?
— Свързах се теб, нима не е достатъчно? — Той мрачно стисна устни, докато асансьорът с шеметна скорост се изкачваше към южната кула. — От охраната са знаели, че двамата с теб сме в хотела, затова решили първо да съобщят на мен… и на теб, разбира се.
— Добре, престани да се заяждаш. Още не знаем точно какво се е случило. Когато някой умре внезапно, винаги се предполага, че е бил убит. В повечето случаи обаче смъртта е естествена или е настъпила при злополука.
Щом слезе от асансьора, Ив гневно присви очи. В коридора гъмжеше от хора — някаква жена с униформа на камериерка истерично ридаеше, около нея се бяха струпали костюмирани мъже и гости на хотела, които бяха наизлезли от стаите си да разберат какво е предизвикало суматохата.
Тя отвори безполезната си вечерна чантичка, извади значката си, вдигна я високо и си запробива път сред зяпачите:
— Полиция, отдръпнете се! Гостите на хотела да се приберат в стаите си, хората от охраната — веднага при мен! Някой да се помъчи да успокои онази жена. Кой е шефът на охранителите?
— Аз. — Към нея се приближи висок и строен цветнокож мъж с гладко избръсната глава, която блестеше като огледало. — Казвам се Джон Бригам.
— Бригам, идваш с мен.
Тъй като не носеше шперца си, тя му направи знак да отключи вратата и го последва в апартамента.
Озоваха се в просторна дневна, обзаведена с елегантни мебели. До едната стена беше монтиран барплот с високи столчета. В помещението цареше идеален ред, сякаш в него не беше стъпвал човек. Щорите на големите прозорци бяха спуснати, осветлението бе включено.
— Къде е мъртвата? — обърна се Ив към чернокожия.
— В спалнята — ето там, вляво.
— Когато дойде на местопроизшествието, забеляза ли дали вратата е затворена както в момента?
— Да, беше затворена. Но със сигурност го знае само госпожа Хайло, която е намерила мъртвата.
— За жената, която плаче в коридора ли говориш?
— Да.
— Добре… — замислено промълви Ив. — Да огледаме местопроизшествието.
Приближи се до вратата отвори я и машинално отстъпи крачка назад, когато отвътре се разнесе оглушителна музика. И тук всички лампи бяха включени. Под ярката им светлина на леглото бе проснат труп
