изнасилването. На някои мъже първото доставя по-голямо удоволствие и го смятат за нещо като любовна прелюдия към половия акт…
Рурк изключи записващото устройство и промълви:
— Ив, нека друг поеме този случай.
— Какво? — Тя примигна и се върна към действителността. — Защо?
— Не се подлагай на това изтезание. — Той нежно докосна страната й. — Ще бъде много мъчително за теб.
Сърцето й се сви от умиление, задето той не спомена кошмарното й детство, когато собственият й баща я беше пребивал от бой и я бе изнасилвал.
— Ако позволя на чувствата ми да надделеят, всеки случай, който разследвам, ще ми причинява болка — каза простичко, обърна се и погледна Дарлийн Френч. — Няма да поверя разследването другиму, Рурк. Нямам право… този случай е мой.
Втора глава
От регистратурата съобщиха на Рурк, че апартамент 4602 е бил запазен три седмици предварително от някой си Джеймс Прайъри от Милуоки, който заявил, че ще остане в хотела две нощи.
Клиентът пристигнал в петнайсет часа и двайсет минути и се регистрирал на рецепцията. Заявил, че разходите ще плати с дебитната си карта, чиято валидност била удостоверена от дежурния служител.
Докато полицейският екип и „метачите“ извършваха огледа на местопрестъплението, Ив преглеждаше видеозаписите от охранителните камери, които Бригам й беше изпратил.
На записа, направен по време на постъпването на Прайъри в хотела, се виждаше петдесетинагодишен мъж от смесена раса, издокаран с консервативен тъмен костюм. „Типичен преуспяващ бизнесмен, който може да се позволи да отседне в скъп апартамент в луксозен хотел — помисли си Ив. — Накратко, висш служител, чиито разноски се плащат от фирмата.“ Ала елегантният му костюм и стилно подстриганата коса не можеха да я заблудят — набитото й око веднага съзря в непознатият опасен главорез.
Беше широкоплещест и набит и вероятно тежеше два пъти повече от жертвата си. Имаше големи длани, пръстите му бяха дълги, с четвъртити нокти. Очите му бяха студени и мръсносиви като тънкия слой лед, който през януари се образува върху локвите по улиците. Лицето му също беше четвъртито, носът му беше голям, устните му — тънки. В сравнение с грубоватата му външност стилно подстриганата тъмнокестенява коса, прошарена на слепоочията, изглеждаше не на място, като че ли беше някаква маскировка.
Джеймс Прайъри не се опита да скрие лицето си от камерата, дори се усмихна на служителя на рецепцията, сетне последва пиколото към асансьорите. Ив забеляза, че момчето носи само един куфар.
На следващия видеозапис видя как пиколото отключва вратата на апартамента и отстъпва, за да пропусне пред себе си госта. Записът доказваше, че така нареченият Прайъри не е излизал от апартамента, преди да извърши убийството.
Беше използвал автоготвача в кухненския бокс, за да си приготви пържола алангле, печени картофи, кафе и сладкиш с извара, вместо да си поръча вечеря по телефона. От барчето в дневната липсваха само няколко бутилки с газирани напитки.
„Не е пил нито капка алкохол — помисли си Ив. — Сигурно е искал да действа на бистра глава.“
На третия диск беше записано как Дарлийн Френч, бутайки пред себе си количката с чистото спално бельо и хавлиени кърпи, се приближава до вратата на апартамент 4602. Беше красива млада жена с големи кафяви очи и със замечтано изражение. Униформата й блестеше от чистота и беше идеално изгладена. Беше дребничка, с крехко телосложение, а пръстите й машинално подръпваха златния медальон във формата на сърчице, окачен на тънка златна верижка, който бе извадила изпод блузата си.
Позвъни и докато чакаше да й отворят, сложи ръка на кръста си, сетне отново позвъни и пъхна медальона под дрехата си. Едва след второто позвъняване извади кодовата карта от джоба на престилката си, пъхна я в процепа и притисна десния си палец към специалната вдлъбнатина за идентифициране. Отвори вратата, с напевен глас извика: „Камериерката!“ и взе от количката чисти кърпи.
Влезе в апартамента и затвори вратата в двайсет часа и двайсет и шест минути.
В двайсет часа и петдесет и осем минути Прайъри излезе в коридора. Носеше куфара си и две хавлиени кърпи. Затвори вратата, хвърли кърпите в количката и я заобиколи, сетне преспокойно тръгна към стълбището.
Само за трийсет и две минути беше пребил, изнасилил и удушил Дарлийн Френч.
— Какво чудовище — промълви Ив. — Какво потресаващо хладнокръвие!
Чу гласа на помощничката си, която току-що беше дошла, но й направи знак да изчака.
Пийбоди се подчини. Вече цяла година помагаше на лейтенант Ив Далас при разследването на кървави убийства и се надяваше, че от един поглед разбира желанията й.
Очите й, тъмни като правата й коса, подстригана на черта, се втренчиха в монитора, на който бе застинало лицето на убиеца. Помисли си, че този човек изглежда като опасен престъпник, но предпочете да замълчи. Най-сетне началничката й извърна поглед от монитора и попита:
— Научи ли нещо, което да ми е от полза?
— Джеймс Прайъри, началник на търговския отдел на застрахователната компания „Ълайънс“ със седалище в Милуоки, на пети януари тази година е загинал при автомобилна злополука.
— Е, този тук е жив и здрав! Има ли нещо съмнително около злополуката?
— На пръв поглед няма, лейтенант. В рапорта е отбелязано, че водачът на тежкотоварен камион заспал на волана и убил Прайъри и още един шофьор на лека кола. В Милуоки открихме още няколко души със същата фамилия, но това беше единственият Джеймс Прайъри.
— Не бързай да ги проверяваш. Сигурна съм, че този тип има полицейско досие. Обади се на Фийни и по електронната поща му изпрати снимката на престъпника. Помоли го да го издири в новия мощен компютър, с който наскоро се сдоби Отделът за електронна обработка на информацията. Обзалагам се, че Фийни ще се справи много по-бързо от когото и да било. — Погледна часовника си и добави: — Време е да разпитам Хайло. Дано да се е посъвзела и да е в състояние да отговаря на въпросите ми… Между другото, къде е Рурк?
Пийбоди сви рамене, втренчи се в стената и отвърна:
— Не зная.
— Да му се не види! — възкликна Ив и се обърна към служителя от охраната, който стоеше до вратата: — Къде е Хайло?
— В апартамент 4020, лейтенант.
— Отивам да я разпитам. А ти пускай да влизат само полицаи, и то след като ти покажат значките си. Ясно ли е?
Без да дочака отговора му, тя измарширува до асансьора и гневно натисна бутона за повикване, фактът, че съпругът й незабелязано е напуснал местопрестъплението, означаваше само едно — че е намислил нещо, което няма да й хареса.
Гневът й премина щом влезе в апартамента, в който Бригам беше завел Хайло, и видя, че камериерката се е поуспокоила. Още беше бледа като платно и клепачите й бяха подпухнали от плач, но седеше до масата в малката дневна и пиеше чай.
— Здравейте, госпожо Хайло. Аз съм лейтенант Ив Далас от нюйоркската полиция.
— Да, да, знам. Рурк ми каза да ви чакам тук заедно с господин Бригам.
Ив изгледа чернокожия, който с огромен интерес изучаваше картината на отсрещната стена.
— Рурк ви е казал, така ли? — повтори, сякаш не вярваше на ушите си.
— Ами да, той дойде да поседи при мен и дори поръча чай. Никога не съм виждала толкова мил и любезен човек.
— О, да, върхът е! Госпожо Хайло, разговаряли ли сте с някого освен с Рурк и с Бригам?
— Не. Наредено ми беше да не обелвам дума пред никого. — Тя доверчиво впери в Ив очите си с цвят на лешник: — Госпожо Рурк…
— Фамилията ми е Далас — тросна се Ив и едва се въздържа да не скръцне със зъби. — Ако обичате, обръщайте се към мен с „лейтенант Далас“.
