четири часа. Вероятността субектът да е в Ню Йорк или близо до града, е 93,6%. Разбира се, статистиката се основава на предположението, че набелязаната жертва също живее в Ню Йорк или в околностите. Няма как да проверим този факт, следователно не сме в състояние да поставим под охрана евентуалната жертва на убиеца. — Тя отново погледна към монитора и добави: — Остава ни една възможност — да работим неуморно, за да се доберем до повече факти, и… да чакаме.
След като отговори на зададените въпроси, Ив насрочи следващото съвещание за осем часа на другата сутрин и разпредели задачите между хората си:
— До края на работния ден остава един час. Ако дотогава не изникне нещо ново, съветвам всекиго от вас да се прибере у дома и добре да се наспи. Утре ни чака много работа.
— Ще се прибера, но няма да се наспя, защото имам среща — подхвърли Макнаб. С нетърпение бе изчаквал възможността да го каже, след което с нечовешки усилия се сдържа да не погледне Пийбоди.
Ала Ив видя реакцията на помощничката си. Пийбоди изумено се втренчи в него и изражението й подсказа, че е засегната до дъното на душата си. Сетне отчаянието й се смени с ярост, която пък отстъпи място на ледено презрение. „Ако не я познавах — помисли си Ив, — нямаше да разбера колко дълбоко е наранена. Да му се не види, тъкмо сега ли трябваше да се случи?“
— Всички сме развълнувани от вестта за любовните ти приключения, Макнаб — язвително подхвърли тя. — Следващото съвещание е утре сутринта точно в осем. Свободни сте.
Докато говореше, не откъсваше поглед от младежа. Изпита задоволство, като го видя как се приведе под унищожителния й поглед. След миг обаче той възвърна душевното си равновесие, усмихна се широко и с наперена походка напусна залата, Фийни забели очи и го последва. Като се озоваха в коридора, побърза да се изравни с него и му зашлеви силен шамар.
— Ох! Това пък защо?
— Много добре знаеш защо.
— Добре… прекрасно… супер! Тя се чука с някакво жиголо и никой копче не й казва, а мен ме пребиват, като обявя, че имам среща.
Въпреки че се стараеше да изглежда невъзмутим, погледът му издаваше душевните му страдания, Фийни се намръщи и забучи пръст в гърдите му:
— Не желая да говорим по този въпрос!
— Аз също. — Макнаб се приведе като грохнал старец и бавно се отдалечи.
— Пийбоди! — Ив стана, преди помощничката й да проговори. — Прибери дисковете и ги номерирай, сетне ги приложи към картотеката. Ангажирай същата зала за утрешното съвещание.
— Слушам, лейтенант. — Пийбоди преглътна и се намръщи, като че ли я болеше гърлото.
— Свържи се с Мънроу и разбери дали е разговарял с неговата позната за Роулс. После отиди на работното си място и чакай, докато ти се обадя.
— Слушам, лейтенант.
Ив изчака, докато помощничката й изпълни задачата си и излезе от залата с унесен поглед, движейки се като дроид.
— Ще имам големи затруднения — промърмори на себе си. — Лесно му е на Рурк да ме съветва да я изслушам. Само че той нищо не разбира от тези работи.
Помъчи се да прогони от съзнанието си проблема с Пийбоди и набра номера на агент Стоу:
— Обажда се Ив Далас. Искам да се срещнем насаме. Още тази вечер.
— Заета съм, освен това не желая да се срещам с теб нито довечера, нито по което и да било друго време. За глупачка ли ме смяташ? Веднага се досетих, че именно ти си дала сведенията на онази репортерка.
— Тя е достатъчно способна, че да не й е необходима помощ. — Ив изчака секунда, сетне каза само: „Уинифрид Кейтс“.
Видя как Стоу пребледня като платно, сетне се овладя и с измамно спокойствие попита:
— Какво за нея? Предполага се, че е една от жертвите на Йост.
— Да се срещнем довечера, Стоу, освен ако държиш да ти съобщя подробностите по видеотелефона.
— Ще се освободя едва след седем.
— В седем и половина ще те чакам в „Синята катерица“. Сигурна съм, че умна федерална агентка като теб лесно ще намери адреса.
Стоу понижи глас и се приближи до екрана:
— Наистина ли ще бъдем само двете?
— Да, поне довечера. Запомни, в седем и половина в „Синята катерица“. И не ме карай да те чакам.
Прекъсна връзката, погледна ръчния си часовник и се опита да разпредели най-рационално времето си. Сетне тръгна към общото помещение, в което се намираше работното място на Пийбоди. Страхуваше се от предстоящия разговор почти колкото ако срещу нея се изправеха наркомани, въоръжени с лазерни скалпели. Отби се в канцеларията да си вземе якето, после примирено въздъхна и отиде при помощничката си:
— Свърза ли се с Чарлс?
— Да, лейтенант. Разговарял е с клиентката си, която казала, че се е запознала с Роулс през зимата на един търг, организиран от „Сотби“. Той грабнал изпод носа й картина, за която и двамата наддавали — пейзаж от Мастърфийлд, рисуван през 2021 година. Според нея Роулс платил за този шедьовър два милиона и четиристотин хиляди долара.
— „Сотби“ ли? Хм, минава пет часът… по това време в Европа е посред нощ… Хайде, идваш с мен. — Изчака Пийбоди да се изравни с нея и попита: — Какво е мнението на тази жена за Йост?
— Споделила с Чарлс, че въпросният господин Роулс бил с безупречни маниери, разбирал от изкуство, но не бил от разговорливите. Престорил се, че не е чул намека й, когато тя го помолила да я покани в дома си, за да се наслади още веднъж на прекрасната картина. Според Чарлс тази жена е зашеметяваща красавица, млада е и е въшлива с пари. Тъй като повечето мъже биха дали мило и драго да легнат с нея, тя предположила, че Роулс си пада по мъже. Ала когато започнала да го разпитва за общи познати и за клуба, който той посещава, господин Роулс отговарял уклончиво и под някакъв предлог напуснал залата.
— Ако дамата е толкова красива, защо й е притрябвало да наема жиголо?
— Може би защото Чарлс е много мил и възпитан, освен това сексът с него не е обвързващ — той изпълнява всички желания на клиентката през времето, за което му се плаща. — Като влязоха в гаража, тя с въздишка добави: — Хората прибягват до услугите на проститутки или живеят с тях поради много причини, не само заради секса.
— Добре, добре. Ще видим какво ще научим утре от „Сотби“ — помърмори Ив и си помисли, че по този въпрос помощта на Рурк ще бъде неоценима.
— Слушам, лейтенант. Къде отиваме?
— Където пожелаеш. — Тя отвори вратата на колата и се втренчи в помощничката си. — Искаш ли да се напием?
— Лейтенант… не ви разбирам.
— Наскоро жестоко се скарах с Рурк, но след здрав запой се почувствах по-добре… поне временно.
Пийбоди се просълзи, но този път не от скръб, а от благодарност:
— Предпочитам да хапна сладолед.
— Всъщност ако имах избор, и аз бих избрала сладоледа. Да вървим.
Ив жадно се взираше в грамадната купа шоколадов сладолед, но я измъчваха и угризения на съвестта. Знаеше, че ще изяде цялата порция, а после ще й прилошее и горчиво ще съжалява. „Няма как, приятелството изисква жертви“ — помисли си.
Взе си една лъжичка от леденото удоволствие и промърмори:
— Хайде, излей си душата.
— Моля?
— Да чуем какво се е случило.
Пийбоди зяпна от изумление и дори забрави за сладоледа с банани и сметана.
