имената им и се страхувай.“
— Стоп! — Ив неволно потръпна. — Велзевул… това е Сатаната, нали? Мръсниците са си правели ужасяващи шеги с Алис. Измъчвали са я. Самата тя беше на ръба на психическото разстройство. Не е чудно, че е побягнала от апартамента. Искам данни за мястото, откъдето се е обадил човекът, с когото Алис е разговаряла преди да излезе. — Тя стисна устни, когато информацията се появи на екрана. — Обаждането е от автомат, намиращ се на ъгъла на Десета улица и Седмо авеню. Мръсници! Алис е отивала при тях.
— Повтарям, че улицата беше празна — заяви Пийбоди, която забеляза гневния поглед на Ив. — Въпреки дъжда и мъглата щях да забележа, ако някой причакваше Алис. Не видях нищо, освен някаква котка.
Сърцето на Ив подскочи.
— Котка ли?
— Да, зърнах някаква котка, но на улицата нямаше никого.
— Господи! — Ив отиде до прозореца. Внезапно бе почувствала, че се задушава. На перваза видя лъскаво черно перо. — Котка и врана — промърмори. Извади от чантичката си пинсети и поднесе перото към лампата. — В Ню Йорк все още се срещат врани. Врана и гарван са названия на една и съща птица, нали?
— Така мисля.
— Запечати перото в специално пликче за веществени доказателства. Ще го изпратим в лабораторията за анализ. — Ив потърка очи, сякаш да прогони умората. — Поискай от компютъра адреса на Бренда Воджински, майката на починалата.
— Слушам. — Пийбоди извади портативния си компютър, но преди да го включи, заяви със засрамено изражение: — Лейтенант, дължа ви извинение заради думите и поведението ми преди малко.
Ив извади диска от видеотелефона и го запечати в прозрачно пликче, сетне Отговори:
— Не си спомням да си ме обидила или да си се държала непристойно. — Изгледа я втренчено и добави: — Тъй като записващото устройство е включено, направи още няколко снимки на апартамента.
Пийбоди кимна, разбирайки намека й.
— Знам, че устройството работи, лейтенант. Искам в протокола да бъде записано, че съм проявила неуважение и неподчинение към по-висш офицер.
„Упорита горделивка“ — помисли си Ив и едва се въздържа да не изругае.
— Няма такова нещо, полицай.
Пийбоди тежко въздъхна и промълви:
— Държах се отвратително и непрофесионално. Не бях на себе си и не знаех как да се справя с положението. Едно е да видиш труп, друго — да убият пред очите ти някого, когото си изпратен да проследиш.
— Признавам, че бях груба към теб.
— Вярно е. Точно така трябваше да постъпите. А пък аз си помислих, че изобщо не ви е грижа за младата жена, щом така хладнокръвно си гледате работата. Сгреших и ви моля да ме извините.
— Извинена си. А сега за протокола: изпълнявала си нарежданията ми и си се подчинявала на установената процедура. Нямаш никаква вина за случилото се. Не би могла да го предотвратиш. А сега престани да се самообвиняваш и ми помогни да открием виновника за смъртта на Алис.
Ив си мислеше, че дъщерята на ченге сигурно знае, че когато в пет сутринта на вратата й почука полицай, навярно ще й съобщи най-лошото. Оказа се права. Щом Бренда я позна, възкликна:
— Боже мой! Какво се е случило? Мама ли е починала?
— Не, госпожо Воджински. — Ив знаеше, че трябва веднага да съобщи ужасната новина, все едно ампутираше гангренясал крайник. — Става въпрос за Алис. Може ли да влезем?
— Алис ли? — Жената примигна, олюля се и се подпря на вратата.
— По-добре да влезем и да поседнем. — Ив нежно я хвана под ръка и прекрачи прага.
— Алис ли? — отново попита госпожа Воджински. Безизразните й очи помръкнаха, от тях рукнаха сълзи, които обляха изкривеното й от мъка лице. — Не, не може да бъде! Алис, детето ми!
Тя залитна и щеше да се строполи на пода, ала Ив стисна още по-здраво ръката й и я поведе към канапето.
— Приемете най-искрените ми съболезнования, госпожо Воджински. Рано сутринта Алис е загинала при злополука.
— Злополука ли? Навярно имате грешка. Невъзможно е Алис да е мъртва. — Вкопчи се в ръката на Ив и умоляващо я изгледа. — Сигурно грешите.
— Съжалявам, но Алис е мъртва.
Бренда се преви на две и закри лицето си с длани, сякаш искаше да се изолира от реалния свят.
— Ще й приготвя чаша чай — промълви Пийбоди.
— Добре. — Ив мразеше задължението да съобщава печалната вест на роднините на убитите. Чувстваше се безпомощна и гузна. Не можеше да предложи утешение за огромната скръб. Обърна се към Бренда и попита: — Искате ли да се обадя на някого? Може би трябва да съобщим на майка ви или на брат ви.
— Мама не ще го преживее! Господи, моята Алис е мъртва! Какво ще правим без нея?
Ив мълчеше. Знаеше, че времето лекува. След малко промълви:
— Ще ви дам успокоително. Ако предпочитате, ще позвъня на домашния ви лекар.
— Мамо, какво ти е? — дочу се нечий глас.
Бренда продължи да се полюшва, все още притиснала длани към лицето си. Ив погледна към вратата. На прага стоеше юноша с разрошена коса, който сънено потриваше очи. Носеше развлечено долнище на анцуг с дупки на коленете. Тя си помисли, че това е братът на Алис, за чието съществуване беше забравила.
Младежът я забеляза, внезапно изражението му се промени, погледът му се проясни.
— Какво се е случило? — попита. — Знам, че е станало нещо лошо.
Ив напразно се опитваше да си спомни името му, после реши, че в момента това не е най-важното. Стана и се приближи до него. Момчето беше високо почти колкото нея. По страната му още личаха следи от възглавницата, но тялото му беше напрегнато, сякаш той очакваше да чуе лошата новина.
— Съжалявам, но… имаше злополука…
— Нещо лошо се е случило с Алис. — Брадичката му се разтрепери, ала той не откъсваше поглед от Ив. — Мъртва е, нали?
— Да.
— Юношата продължи да се взира в нея и дори не извърна очи, когато Пийбоди се появи с чая и постави чашата на масичката до Бренда. Сетне промълви:
— Каква злополука?
— Рано тази сутрин е била блъсната от кола.
— Шофьорът избягал ли е?
— Не. — Ив замислено го наблюдаваше и внимателно подбираше думите си. — Алис буквално се е хвърлила под едно такси. Шофьорът не е успял да спре или да избегне удара. В момента се прави оглед на автомобила и на местопроизшествието, но има свидетел, който потвърди показанията на шофьора. Мисля, че е невинен. Не се е опитал да избяга, в книжката му не са отбелязани никакви нарушения.
Младежът кимна и дори не се просълзи, докато риданията на майка му ехтяха из стаята.
— Ще се погрижа за мама. Моля да ни оставите сами.
— Добре. Ако имаш някакви въпроси, можеш да ми се обадиш в централното полицейско управление. Аз съм лейтенант Далас.
— Знам коя сте. Оставете ни сами — повтори и седна до майка си.
— Момчето знае нещо — заяви Ив, когато излязоха на улицата.
— И аз си помислих същото. Може би Алис е споделила с него нещо, което не би казала на останалите членове на семейството. Разликата във възрастта им е малка, освен това братята и сестрите често се карат, но взаимно доверяват тайните си.
