Нора Робъртс
Ритуал в смъртта
„Не възхваляваме Сатаната, защото ще бъде проява на нетактичност, но поне би трябвало да отдадем дължимото на неговия талант.“
Първа глава
Смъртта беше навсякъде. Ежедневно се сблъскваше с нея, сънуваше я всяка нощ. Смъртта беше нейна спътница. Познаваше звуците и миризмата й, същността й. Дори не потръпваше, когато гледаше право в мъдрите й и страшни очи. Знаеше, че смъртта е коварен враг. Ако само за миг се разсееше или проявеше невнимание, жената с косата можеше да нанесе удар. Можеше да победи.
Въпреки че вече десет години работеше в полицията, смъртта все още я плашеше, не искаше и не можеше да я приеме. Гледаше я с омраза като боец, изправен пред най-страшния си враг.
И ето че отново се сблъскваше със смъртта. Но този път покосен бе близък човек, неин колега.
Франк Воджински се славеше като добър полицай. Беше необикновено трудолюбив, макар и малко муден, отнасяше се любезно с всичките си колеги. Никога не се оплакваше от отвратителната храна, която сервираха в стола на централния полицейски участък, нито от досадната писмена работа, свързана с длъжността му. Или пък от факта, че на шейсет и две години все още беше сержант.
Беше доста пълен, а оредяващата му коса бе доста прошарена, което беше доста необичайно за 2058 година, когато повечето хора се възползваха от специалната хирургия за коригиране на физическите недостатъци. Сега, положен в прозрачния ковчег, с букет бели лилии върху гърдите, той приличаше на потънал в дълбок сън монах от друга епоха.
„Той действително е бил роден в друга епоха — помисли си Ив. — Появил се е на бял свят в края на едно хилядолетие и е живял в следващото.“ Беше участвал в Градските войни, но за разлика от други ченгета не обичаше да разказва за това време. Предпочиташе да говори за децата и за внуците си и често показваше на колегите си семейни снимки или холограми.
Обичаше да разказва брадати вицове, интересуваше се от спорт и имаше слабост към соеви наденички, полети с пикантен сос.
Беше изцяло предан на семейството си и навярно близките му бяха дълбоко опечалени от ненавременната му смърт. Ив беше сигурна, че всеки, който е познавал Франк Воджински, искрено го е обичал.
Беше умрял в разцвета на живота си. Този прекрасен, добродушен човек е бил сам, когато сърцето му внезапно е престанало да бие.
— По дяволите! — промълви някой.
Ив се обърна и сложи ръка на рамото на човека, който току-що беше застанал до нея.
— Съжалявам, Фийни.
Той поклати глава. Във вечно тъжните му очи с тежки клепачи се четеше неописуема мъка. Вдигна ръка и машинално разроши острата си рижа коса.
— Мисля си, че нямаше да ми е толкова мъчно, ако беше загинал, изпълнявайки служебния си дълг. Но е нелепо да умреш в люлеещия се стол, докато гледаш мача по телевизията. Не е справедливо, Далас. Та той би могъл да живее още шейсетина години.
— Така е. — Ив го прегърна през раменете и го отведе встрани.
— Той ме е обучавал. Грижеше се като баща за мен, докато бях начинаещ полицай. Винаги можех да разчитам на него. — Гласът на Фийни трепереше, очите му бяха насълзени. — През целия си живот Франк не е разочаровал и не е излъгал никого.
— Зная — промълви Ив, питайки се как да го успокои. Никога не го беше виждала в подобно състояние и се тревожеше за него.
Хвана го под ръка и го поведе сред насъбралите се опечалени. Траурната зала беше препълнена с колеги на Франк и с негови роднини. Както беше обичай в подобни случаи, сервираха кафе или по-точно някаква мътна, кафява течност, която минаваше за кафе. Младата жена напълни една чаша и я подаде на Фийни.
— Не мога да се примиря. Не мога да го преживея. — Червенокосият мъж тежко въздъхна. Беше нисък, набит човек, с вечно измачкани дрехи, който в момента дори не се опитваше да прикрие скръбта си. — Още не съм изказал съболезнованията си на Сали. Просто не мога да го сторя. Сега жена ми е с нея…
— Не се притеснявай. И аз не съм разговаряла със Сали. — Ив, която се чудеше къде да си дене ръцете, също си наля чаша кафе, което нямаше никакво намерение да изпие. — Всички са потресени от смъртта му. Не подозирах, че Франк е имал болно сърце.
— Никой не е знаел — промълви Фийни.
Без да отдръпва ръка от рамото му, тя огледа претъпканата и прекалено гореща зала. Когато техен колега загинеше при изпълнение на служебния си дълг, полицаите изпитваха гняв и правеха всичко възможно да отмъстят на убиеца. Ала когато своенравната смърт се промъкваше на пръсти и отнасяше близкия им човек, нямаше кого да обвиняват. Нито кого да накажат.
Ив знаеше, че всички присъстващи се чувстват безпомощни, защото самата тя изпитваше същото. Не можеш да вдигнеш юмрук или оръжие срещу съдбата.
Уредникът на траурната церемония, издокаран в задължителния черен костюм, имаше восъчножълто лице като на своите „клиенти“. Той обикаляше залата и изказваше съболезнованията си, ала лицето му беше безизразно. Ив си каза, че предпочита някой труп да седне в ковчега и да й се ухили, вместо да слуша баналните фрази на човека в черно. Обърна се към Фийни и предложи:
— Какво ще кажеш да отидем при жена му и да поговорим с нея?
Червенокосият кимна и остави чашата, от която не беше отпил нито глътка.
— Франк те харесваше, Далас. Често ми казваше: „Далас е мъжко момиче и умът й е като бръснач.“ Казваше още, че ако попадне в беда, би се доверил само на теб да го измъкнеш.
Ив беше едновременно изненадана и поласкана и изпита още по-голяма скръб.
— Нямах представа, че е имал толкова високо мнение за мен.
Фийни внимателно я изгледа. Въпреки че не беше зашеметяваща красавица, Ив имаше необикновено и интересно лице с трапчинка на брадичката, което караше мъжете да се обръщат след нея. Погледът й сякаш проникваше в душата на Фийни и разгадаваше най-съкровените му тайни, поради което той често забравяше, че очите на Ив са златистокафяви. Косата й имаше същия оттенък, беше късо подстригана, но в момента се нуждаеше от оформяне. Младата жена беше мускулеста, но висока и много стройна.
Фийни си спомни как преди по-малко от месец за малко не беше загинала. Но когато й се беше притекъл на помощ, бе видял, че тя, пребита и окървавена, не изпускаше оръжието си.
— Да, действително много те ценеше — обърна се той към младата жена. — Аз също. — Тя изненадано го погледна, а Фийни изпъна приведените си рамене. — Да отидем при Сали и децата.
Запромъкваха се през тълпата от опечалени, запълнили залата с ламперия от имитация на дърво и тежки червени драперии, където въздухът беше натежал от миризмата на цветята.
