забрави за странното пробуждане. Хрумна й, че Ню Йорк е най-хубавото място на света в началото на септември, когато летните горещини са преминали и въздухът е мек и приятен. Точно сега беше времето да подреди документацията си.
Или по-точно да накара Пийбоди да се справи с наглед непосилната задача.
— Как е възможно файловете ви да бъдат така объркани? — попита Пийбоди. Изражението й подсказваше, че е разочарована от своя идол Ив Далас.
— Зная къде се намира всичко — каза й Ив, — но от теб се иска да класираш материалите така, че да ги откривам лесно и едновременно да бъдат където им е мястото. Смяташ ли, че ще се справиш, полицай?
— Да. — Пийбоди забели очи зад гърба й и добави: — Разбира се, лейтенант.
— Добре. И не прави физиономии, когато мислиш, че не те виждам. Ако нещата са пообъркани, както благоволи да се изразиш, то е защото напоследък бях много заета. Тъй като в края на годината изтича периодът ти на обучение, сега е времето да ти стоваря цялата неприятна работа. — Обърна се, леко се усмихна и добави: — Дано някой ден имаш подчинена, на която да пробутваш всичко, което не желаеш да направиш.
— Доверието ви в моите способности е трогателно, лейтенант. Направо се задушавам от вълнение. — Тя нервно извика на компютъра да се включи и продължи: — Или пък се задушавам от факта, че тук има информация от преди пет години, която би трябвало да бъде архивирана в главния компютър и изчистена от вашия двайсет и четири месеца след въвеждането й.
— Ами направи го, какво чакаш. — Ив се усмихна широко, когато компютърът се „закашля“, сетне механичен глас предупреди за опасност от претоварване на системата. — Пожелавам ти успех.
— Уредите, автомобилите и компютрите могат да бъдат наши помощници и приятели. Ала също като приятелството трябва да бъдат поддържани и искат да бъдат разбирани.
— О, аз проявявам страхотно разбиране към този приятел. — Ив се приближи и два пъти удари с юмрук по компютъра, който отново заработи. — Видя ли?
— Имате лека ръка, лейтенант. Затова техниците от отдела по поддръжка на техниката използват снимката ви вместо мишена, по която хвърлят стрелички.
— Още ли го правят? Май са доста злопаметни. — Ив сви рамене и приседна на ръба на бюрото. — Какво знаеш за магьосничеството?
— Ако сте решила да правите заклинания на компютъра си, едва ли ще мога да ви помогна. — Пийбоди стискаше зъби, докато разместваше и събираше на едно място различни файлове.
— Но нали принадлежиш към сектата „Свободна ера“?
— Първо, това не е секта, а религиозно учение, второ, отдавна съм се отказала от тази религия. Хайде, хайде, ще се справиш — промърмори тя на компютъра, сетне се обърна към началничката си и добави: — Освен това хората от „Свободна ера“ не са уикани. Общото между двете религии е, че се основават на учението за природата, но… тю, да му се не види, къде отиде?
— За какво говориш?
— За нищо. — Пийбоди се приведе и впери поглед в монитора. — Не се притеснявайте. И без това тези файлове не ви бяха необходими…
— Шегуваш ли се, Пийбоди?
— Ами да. Ха-ха-ха! — Челото на младата жена се ороси с пот, докато тя упорито натискаше ту един, ту друг клавиш. — Ето го. Няма никакъв проблем. Изпращам го в главния компютър и всичко е наред. — Тя облекчено въздъхна и попита: — Ще получа ли една чаша кафе заради усилията си? Предполагам, че ще ме ободри и ще продължа с по-голям ентусиазъм.
Ив погледна към монитора и не видя нищо застрашително. Безмълвно стана и програмира автоготвача да приготви кафе.
— Защо се интересувате от уика? Да не би да сте решила да се покръстите в нова религия? — попита Пийбоди, но като забеляза намръщеното изражение на Ив, опита да се усмихне. — Пошегувах се.
— Днес си в особено добро настроение. Колкото до уика, просто съм любопитна.
— До известна степен в религиите на „Свободна ера“ и на уиканите са залегнали еднакви догми: търсенето на равновесие и хармония, ритуално празнуване на настъпването на сезоните, което води началото си от древността, стриктното придържане към ненасилието.
— Ненасилие ли? — Ив присви очи. — Ами проклятията, заклинанията и жертвоприношенията на девойки, на черни петли?
— Само в литературните произведения магьосниците са описани като зли създания. Още си спомням един цитат от „Макбет“: „Плам, пламти! Котел, бълбукай! Адска смес, мехури пукай!“
— О, и аз знам един: „Ще те пипна, красавице, ще хвана и любимото ти кученце.“ Това са думи на Злата вещица от Запада. Скоро гледах филма по видеоканала за любими анимационни герои.
— Примерът е добър — призна Пийбоди. — Но и двата цитата показват колко погрешни са схващанията на хората. Магьосниците не са грозни и зли бабички, които разбъркват котли с отровна смес или преследват невинни момиченца и техните приятели — плашилата. Уиканите обичат да се събличат голи, но не причиняват зло никому. Те практикуват само бяла магия.
— Каква друга магия съществува?
— Черна.
Ив внимателно изгледа сътрудничката си.
— Нали не вярваш в разните магии и заклинания?
— Не. — Ободрена от кафето, Пийбоди отново се обърна към компютъра. — Известни са ми някои основни положения, тъй като един мой братовчед се отдаде на религията уика, дори се присъедини към комуната им в Синсинати.
— Не може да бъде! — Ив се засмя и отмести чашата си. — Пийбоди, пълна си с изненади.
— Някой ден ще ви разкажа за баба ми и нейните пет любовника.
— Съвсем нормално е една жена да има през живота си петима любовници.
— Да, но баба ми спеше и с петимата миналия месец. — Пийбоди вдигна поглед и лицето й беше безизразно. — Тя е на деветдесет и осем. Надявам се да съм наследила нейните гени.
Ив преглътна смеха си, тъй като в този момент видеотелефонът й иззвъня.
— Тук Далас. — Когато на екрана се появи лицето на командира Уитни, тя отново проговори: — Кажете, сър.
— Искам да поговорим, лейтенант. Очаквам те в кабинета ми колкото е възможно по-скоро.
— Слушам. Ще бъда при вас след пет минути. — Ив прекъсна връзката и обнадеждено погледна към Пийбоди. — Може би ще ни възложат някаква важна задача. Продължавай работата си. Ще се свържа с теб, ако се наложи. — Отвори вратата, прекрачи прага, обърна се и добави: — Не яж от шоколадчетата ми.
— По дяволите — тихо изруга Пийбоди. — Нищо не й убягва.
Уитни беше прекарал по-голямата част от живота си, работейки в полицията, а от много години беше командир. Беше си поставил за цел да опознае всичките си подчинени и да прецени качествата и слабостите им, от които умееше да се възползва.
Беше едър мъж с груби длани като на човек, упражняващ физически труд. Тъмните му очи бяха изключително проницателни, враговете му шушукаха, че погледът му смразявал. На пръв поглед Уитни изглеждаше уравновесен и спокоен. Но и спокойствието му беше привидно и прикриваше бурните и понякога опасни чувства, които бушуваха в гърдите му.
Ив го уважаваше, в определени моменти го харесваше и винаги се възхищаваше от него.
Когато влезе в кабинета му, той седеше зад бюрото си и намръщено четеше някаква разпечатка. Уитни не вдигна поглед, само й направи знак да се настани на един стол. Младата жена се подчини и се загледа във въздушния трамвай, който в този момент шумно премина край прозореца. Както обикновено беше смаяна, че многобройните пътници, бяха въоръжени с бинокли и с далекогледи.
„
Уитни наруши мълчанието.
