През 2049-а е заподозряна в осакатяване на животни, но полицията не разполагала с достатъчно доказателства, за да я арестуват. После се е заела с производство и търговия на синтетични наркотици. Този път я заловили и тя е прекарала в затвора две години. Но през 2055-а е била изправена пред съда и разпитвана във връзка с ритуалното убийство на малолетен. Ала имала желязно алиби.
— Откакто през 2051-а е лежала в затвора, е под постоянното наблюдение на хората от отдел „Наркотици“ — добави Пийбоди.
— Но те не са я арестували.
— Селина е дребна риба. Навярно са искали да заловят големите клечки в наркобизнеса.
— И аз съм на същото мнение. Ще видим какво обяснение ще даде Марион. О, я погледни! Селина Крос е единствената притежателка на клуб „Атаме“ — Ив се замисли. — Питам се откъде една нищо и никаква наркопласьорка е намерила пари да купи клуб? Сигурна съм, че зад нея стои богат и могъщ човек. Чудя се дали от отдел „Наркотици“ знаят кой е истинският собственик на „Атаме“. Интересно ми е да видя как изглежда тази жена. Компютър, искам фотография на Селина Крос.
Когато изображението се появи на екрана, Пийбоди потръпна и възкликна:
— Майчице! Чак тръпки ме побиха.
— Не можеш да я забравиш — промърмори Ив.
Лицето на монитора беше тясно, плътните устни бяха яркочервени, а очите черни като оникс. Жената би била необикновено красива, тъй като имаше правилни черти и млечнобяла гладка кожа, ако от лицето й не лъхаше студенина. Правата й, гарвановочерна коса беше сресана на път по средата. Над лявата й вежда имаше малка татуировка.
— Какъв е този символ? — промълви Ив и нареди на компютъра да увеличи въпросния сектор.
— Пентаграм! — възкликна Пийбоди с треперещ глас, което накара началничката й любопитно да я изгледа. — И то обърнат наопаки! Тази жена не принадлежи към уиканите, лейтенант. Тя е сатанистка.
Ив не вярваше нито в бяла, нито в черна магия. Ала допускаше, че другите хора са убедени в съществуването на различни магии, проклятия и заклинания. Вярваше и в това, че мнозина използват за свои цели тези заблудени души.
— Не си играй с огъня, Ив. Бъди по-предпазлива.
Гласът на Рурк я изтръгна от мислите й. Той беше настоял да шофира и Ив не се осмели да му противоречи, защото не беше свикнала да кара бързи и модерни коли като неговата.
— Какво искаш да кажеш?
— Запомни, че когато дадени традиции и вярвания се запазят в продължение на векове, това съвсем не е случайно.
— Разбира се, че не е случайно! Представителите на човечеството са били лековерни наивници. И винаги е имало хора, които са знаели как да се възползват от лековерието им. Зарекла съм се да открия дали някой не е използвал наивността на Франк.
Беше разказала всичко на Рурк, оправдавайки се пред себе си, че е нарушила служебната тайна, защото, след като не може да се възползва от познанията на Фийни, ще потърси помощта на съпруга си — също така опитен компютърен специалист.
— Ти си отлично ченге и благоразумна жена. — Той спря на светофара и се обърна към нея. — Моля те да бъдеш особено предпазлива, когато „задълбаваш“ в подобна област.
Ив не виждаше изражението му, но гласът му беше прекалено сериозен.
— Предупреждаваш ме да не се забърквам с вещици и с хора, които се прекланят пред Сатаната. Боже мой, Рурк, нима си забравил, че живеем в третото хилядолетие! Не ми казвай, че вярваш в съществуването на сатанисти. — Тя гневно отметна косата от челото си. Питам се какво ли биха направили с Дявола обожателите му, ако той действително съществуваше, и ако успееха да привлекат вниманието му!
— В това е проблемът, нали? — промълви Рурк и зави на запад към клуб „Акуериън“.
— И все пак има Сатани — намръщено заяви Ив, докато той вкара колата във второто ниво на уличното платно. — Те са от плът и кръв и имат човешки облик. Двамата с теб често сме се сблъсквали с тях.
Тя слезе от колата и премина по рампата, водеща към улицата. Духаше хладен ветрец, който беше прогонил обичайните миризми на огромния град. Небето беше мастиленочерно, луната и звездите не се виждаха. Въздушният трафик беше слаб, понякога в нощната тъма проблясваха светлините на въздушните превозни средства, последвани от приглушения рев на двигателите им.
Тази улица си беше спечелила славата на място, където се продаваха първокласни, ръчно изработени предмети на изкуството. Дори закусвалнята на ъгъла беше безупречно чиста и в менюто бяха включени дори хибридни плодове, вместо обичайните соеви наденички. Повечето от уличните търговци си бяха отишли, но през деня те устройваха подвижни щандове върху количките си и предлагаха на клиентите ръчно изработени бижута и килимчета, гоблени, билкови балсами и чайове.
Навярно дори просяците в този квартал бяха учтиви и разрешителните им бяха изложени на видно място. По-вероятно беше те да харчат изкараните през деня пари за храна, отколкото за дрога.
Тук почти не се извършваха престъпления, наемите бяха убийствени, а повечето от обитателите и търговците бяха безгрижно млади.
Ив си каза, че за нищо на света не би живяла в този квартал.
— Подранили сме — промълви тя, по навик огледа улицата и се поусмихна.
— Погледни, онзи магазин се нарича „Ресторант на медиумите“. Навярно влизаш там, поръчваш си зеленчуково пюре и хората от персонала твърдят, че са знаели точно какво ще поискаш. Предлагат и гледане на ръка. Все още е отворено. — Импулсивно се обърна към Рурк. Искаше й се да направи нещо, което да разведри мрачното й настроение. — Хайде, да опитаме.
— Нима искаш да ти гледат на ръка?
— Защо не? — Тя го сграбчи за ръката. — Ще усетя духа на този квартал и ще се подготвя психически за разследването на сатанисти наркопласьори. Може би ще ни направят отстъпка и ще гледат и на теб на половин цена.
— Не.
— Не бъди толкова сигурен, след като още не сме опитали.
— Не искам да ми гледат.
— Страхливец — подразни го тя и го повлече след себе си.
— Не съм страхлив, а предпазлив.
Когато влязоха в ресторанта, Ив беше принудена да признае, че в залата се разнасят невероятно примамливи аромати. Не се долавяше тежката миризма на лук и мазни сосове, а ухание на подправки и на цветя, което сякаш се подчертаваше от ненатрапчивата музика.
Масички, застлани с бели покривки и столове бяха подредени на известно разстояние от остъкления хладилен шкаф, където бяха изложени купички и чинии с храна. Двама клиенти с широки роби, сандали, украсени със скъпоценности и с бръснати глави си бяха поръчали купички с бульон.
Зад плота стоеше мъж със сребърен пръстен на всеки един от пръстите си и със синя риза с широки ръкави. Русата му коса беше грижливо сплетена, а през плитката беше прокарана сребриста нишка. Той приветливо се усмихна.
— Бъдете благословени. Какво ще желаете — храна за тялото или за душата?
— Предполагах, че вече сте прочел мислите ми. — Ив също широко се усмихна. — Гадаете ли съдбата?
— На какво предпочитате да ви гледат: на ръка, с карти „Таро“, на рунически букви или на аура?
— На ръка. — Ив протегна дланта си и си каза, че никога не се е забавлявала така добре.
— Касандра се занимава с това. Моля, настанете се удобно, след минута тя ще бъде при вас. — Понечи да се обърне и добави: — Сестро, аурите на двама ви са много силни и жизнени. Подсказват, че сте родени един за друг. — Той взе дървена пръчка със заоблен връх и леко я прокара по ръба на бяла матирана купа.
Разнесоха се едва чути вибриращи звуци и още преди да са затихнали, някаква жена отметна мънистената завеса към съседното помещение. Носеше сребриста туника, а над лакътя й се виеше сребърна гривна. Ив забеляза, че непознатата е много млада, най-много двайсетгодишна. Косата й беше руса като на мъжа и също бе сплетена.
