приятел.
Когато стигна до канцеларията си, едва сдържаше гнева си. Пийбоди седеше пред монитора и самодоволно се усмихваше.
— Още не съм свършила. Компютърът ви е много своенравен, лейтенант, но мисля, че успях да му стъпя на шията.
— Изключи го — сопна й се Ив и грабна якето и чантата си. — Хайде, събери си нещата.
— Да не би да са ни възложили разследването на нов случай? — Пийбоди внезапно се оживи, скочи от стола си и забърза след Ив. — За какво става дума? Къде отиваме? — Затича се, за да настигне началничката си, като не преставаше да я разпитва.
Ив нервно натисна копчето на асансьора и хвърли към сътрудничката си такъв гневен поглед, че младата жена моментално млъкна. Влезе в кабината, промъкна се между няколко свои колеги, които шумно разговаряха и не удостои с отговор закачливите им подмятания.
— Хей, Далас, как се чувстваш като младоженка? Защо не накараш богатия си съпруг да купи закусвалнята и да я зареди с истинска храна?
Тя се обърна и ледено изгледа ухиления си колега, сетне процеди през зъби:
— Целуни ме отзад, Картър.
— Нима не си спомняш, че преди три години опитах да го направя; а ти замалко не ми изби всички зъби. Пазила си се за някакъв цивилен — заяви той, когато другите ченгета избухнаха в смях. Някой се обади:
— Пазила се е за човек, който не е най-големият тъпанар в отдел „Обири“.
— По-добре да си най-големият тъпанар, отколкото най-смотаният мухльо, Форенски — заяви Картър, сетне се обърна към Пийбоди: — Хей, сладурче, искаш ли да те целуна?
— Само ако си си запазил час при зъботехника за изработване на протези.
— Ще проверя и ще ти се обадя. — Картър й намигна и заедно с неколцина свои колеги слезе от асансьора.
— Този тип се сваля на всичко, което носи пола — проговори Пийбоди, обезпокоена от втренчения поглед на Ив. — Жалко, че е такъв тъпак. — След като отново не получи отговор, тя продължи: — Обаче Форенски е голям симпатяга. Доколкото ми е известно, няма постоянна приятелка.
— Не си пъхам носа в личния живот на колегите — сопна й се Ив и замарширува към подземния гараж.
— Обаче живо се интересуваш от моя — промълви по-младата жена. Изчака, докато Ив разкодира заключващия механизъм на вратата и се настани на предната седалка. — Да запиша ли къде отиваме или сте ми подготвила изненада? — Тя смаяно примигна, когато Ив безмълвно отпусна глава върху волана. — Хей, добре ли сте? Какво става, Далас?
— Регистрирай всичко в домашния ми компютър. — Ив дълбоко си пое въздух и се изправи. — Докато пътуваме, ще ти съобщя подробностите. Цялата информация, която ще ти предоставя, както и информацията, получена по време на разследването, трябва да бъде закодирана и запазена в строга тайна. Ще докладваш само на мен или на командира.
— Слушам. — Пийбоди се опита да преглътне. Имаше усещането, че огромна буца е заседнала в гърлото й. — Разбирам, че заподозреният е един от нас.
— Да, по дяволите!
Рурк се беше погрижил домашният компютър на Ив да не й създава проблемите, които ежедневно й „поднасяше“ служебният. Ив натисна няколко клавиша и желаната информация незабавно се появи на монитора.
— Детектив Марион Бърнс. В продължение на осем месеца е работила като барманка в „Атаме“. — Тя замислено смръщи чело. — Бърнс… Не се сещам коя е.
— Аз я познавам. — Пийбоди премести стола си по-близо до бюрото с компютъра. — Запознахме се, когато бях… по време на онази история с Касто. Мисля, че е уравновесена и предана на професията си. Ако не ме лъже паметта, тя е трето поколение полицай. Майка й има чин капитан и мисля, че все още е на служба в Бънко. Дядо й е загинал по време на Градските войни. Не проумявам защо е натопила Воджински.
— Може би е докладвала онова, което е видяла или пък има друга причина. Трябва да открием истината. Рапортът й до Уитни е стандартен. В нула часа и трийсет минути на 22 септември 2058 година, тя забелязала детектив сержант Воджински в частно сепаре заедно с известната пласьорка на дрога Селина Крос. Сержантът дал на Селина известно количество кредитни жетони, в замяна получил пакетче, което очевидно съдържало наркотик. Двамата останали в сепарето петнайсет минути, след което пласьорката отишла в друго сепаре. Воджински останал в клуба още десет минути. Когато излязъл, детектив Бърнс го проследила, докато се качил на обществено превозно средство.
— Следователно не го е видяла да взема наркотика.
— Не. След онази нощ никога повече не го видяла в клуба. Мисля, че първо трябва да разпитаме нея.
— Да, лейтенант. Мислите ли, че след като сержантът е бил толкова близък с Фийни, му е доверил с какво се занимава? Или пък ако не го е сторил, Фийни би трябвало да забележи… нещо нередно.
— Нямам представа. — Ив потърка очите си. — По дяволите, знаеш ли какво означава „атами“?
— Не. — Пийбоди извади джобния си компютър и поиска необходимата информация — Това е церемониален нож, ритуално оръжие, което по принцип се изработва от стомана. В „земните“ религии не се използва за рязане, а за очертаване на окръжност. — Тя вдигна поглед и възкликна: — Магьосничество! Какво съвпадение.
— Не е съвпадение. — Ив извади от чекмеджето бележката от Алис и я подаде на сътрудничката си. — Внучката на Франк ми я даде тайно по време на поклонението. Научих, че работи в някакъв магазин, наречен „Спирит Куест“. Чувала ли си за него?
— Да. — С разтревожено изражение Пийбоди остави бележката на бюрото. — Уиканите са миролюбиви, Далас. Лекуват с билки, не с химическа дрога. Нито един последовател на тази религия не би купувал, продавал или използвал „Зевс“.
— Какво ще кажеш за дигиталиса? — Ив наклони глава. — Този медикамент е на билкова основа, нали?
— Да. Получава се от растението напръстник, чието латинско наименование е Digitalis purpurea.
— Какво представлява дигиталисът? Навярно е вид стимулант.
— Не разбирам много от медицина, но мисля, че действително стимулира сърдечната дейност.
— Същите свойства притежава и „Зевс“. Питам се какво би се получило, ако се вземат едновременно или пък се сбърка дозировката. Нищо чудно да доведе до сърдечна недостатъчност.
— Нима мислите, че сержантът се е самоубил?
— Командирът храни известни подозрения. А пък аз си задавам много въпроси, на които засега нямам отговор — нетърпеливо заяви Ив. — Но ще ги открия. — Взе бележката и добави: — Започваме довечера с Алис. Искам да бъдеш в клуба точно в единайсет, с цивилни дрехи. Опитай се да изглеждаш като привърженичка на „Свободна ера“, не като ченге.
Пийбоди потръпна и се намръщи.
— Ще облека роклята, която мама ми уши за последния ми рожден ден. Но ще побеснея, ако решите да ми се присмивате.
— Ще опитам да се овладея. А сега да видим каква информация ще открием за Селина Крос и клуб „Атаме“.
След пет минути тя въздъхна и мрачно впери поглед в монитора.
— Сведенията за нашата приятелка са доста любопитни. Излиза, че тя е стара познайница на полицията. Прекарала е известно време в затвора. Погледни досието й, Пийбоди. През 2043-а и 2044-а е упражнявала професията на проститутка, но без необходимото разрешително. През 2044-а е обвинена в извършване на въоръжен грабеж, по-късно обвиненията са отпаднали. През 2047-а започнала да се представя за медиум пред лековерните клиенти. По дяволите, защо хората искат да разговарят с мъртвите?
