Ив се питаше защо поклонението пред мъртъвците неизменно беше съпроводено с погребални венци и букети, а ковчегът винаги беше драпиран с червен плат. Може би церемонията водеше началото си от някакъв древен обичай, към който хората продължаваха да се придържат.
Хрумна й, че трябва да направи завещание, в което изрично да упомене, че след смъртта си не желае да бъде излагана пред погледите на колегите и приятелите си в някоя задушна зала, където уханието на цветята напомняше за миризмата на разложението.
После видя Сали, подкрепяна от децата и от внуците си и осъзна, че погребалните ритуали бяха заради живите. Мъртъвците вече не виждаха и не чувстваха нищо.
— Райън — промълви Сали и протегна към Фийни ръцете си с необикновено малки длани. Целуна го по страната и за миг остана неподвижна, със затворени очи. Лицето й беше бледо като платно. Беше слабичка, кротка жена, която Ив винаги беше мислила за прекалено деликатна. И все пак Сали беше издържала повече от четирийсет години като съпруга на полицай, което изискваше желязна воля и силен характер. Върху черната си рокля тя носеше като медальон окачен на верижка полицейският пръстен на мъжа си.
„
— Радвам се, че си тук — промълви Сали.
— Франк ще ми липсва. Ще липсва на всички ни. — Фийни сковано потупа ръката й и побърза да се отдръпне. Мъката го задушаваше. Опитваше се да преглътне сълзите си, но в стомаха му сякаш се беше свила на кълбо леденостудена змия. — Знаеш, че ако имаш нужда от нещо, аз…
— Зная. — Тя го изгледа и стисна ръката му, преди да се обърне към Ив.
— Благодаря ви, че дойдохте, Далас.
— Франк беше прекрасен човек и страхотно ченге.
— Така е. — Сали леко се усмихна, осъзнала, че това е искрена похвала. — Гордееше се, че служи на закона и бди над живота на всички нас. Тук са командирът Уитни със съпругата си, както и господин Тибъл. — Тя се огледа, въпреки че замъглените й от сълзи очи не виждаха нищо. — Толкова много хора са дошли да се сбогуват с него. Мисля си, че са обичали Франк и са държали на него.
— Разбира се, Сали. — Фийни неловко пристъпваше от крак на крак. — Питам се дали знаеш… за фондацията за вдовиците на полицейските служители…
Тя отново се усмихна и го потупа по ръката.
— Добре сме материално. Не се притеснявай за нас. Далас, мисля, че не познавате членовете на семейството ни. Това е дъщеря ми Бренда.
„
— Синът ми Къртис.
Къртис беше строен, но не висок. Очите му не бяха насълзени, ала изглеждаше замаян от скръб.
— Внуците ми.
Децата бяха пет, а най-малкото бе чипоносо момченце, чието лице беше обсипано с лунички. То изгледа Ив от главата до петите и попита:
— Защо носиш оръжие, след като не си на работа?
Младата жена смутено подръпна якето си, за да скрие кобура.
— Дойдох направо от участъка. Нямах време да се прибера вкъщи и да се преоблека.
— Пит, не безпокой лейтенант Далас — обади се Къртис и извинително се усмихна на Ив.
— Оръжията ще бъдат излишни, ако хората обръщат повече внимание на духовната си сила. Лейтенант, приятно ми е да се запознаем. Аз съм Алис.
Алис беше слабичка блондинка, облечена в черно. Ив си каза, че девойката е изключително привлекателна, като красотата й се подчертаваше още повече от факта, че родителите й бяха съвсем обикновени, дори с грубовати черти. Очите й бяха светлосини, устните плътни. Блестящата й коса беше разпусната и падаше до раменете на елегантната й черна рокля. На шията си носеше изящна сребърна верижка, стигаща чак до талията й. На верижката беше закачен черен камък в сребърен обков.
— Алис, ти си истинска откачалка!
Девойката се обърна и хвърли леден поглед към някакво шестнайсетинагодишно момче. Пръстите й непрекъснато докосваха черния камък, сякаш бяха пърхащи птици, които пазят гнездото си.
— Това е брат ми Джейми — произнесе тя с меден глас. — Още си въобразява, че може да ме обиди с думите си. Лейтенант Далас, искам да ви кажа, че дядо ми имаше прекрасно мнение за вас.
— Поласкана съм.
— Съпругът ви не е ли с вас?
Ив повдигна вежди. Момичето не само беше сломено от скръб, но и доста нервно. Долавяше и още нещо, но не успяваше да го определи. Алис преследваше някаква цел. Ала каква бе тя?
— Не. — Тя погледна към Сали. — Помоли ме да ви предам съболезнованията му. В момента е извън планетата.
— Навярно трябва да притежаваш желязна воля и неизчерпаемо количество енергия — обади се Алис, — за да живееш с човек като Рурк и едновременно да имаш трудна, дори опасна професия. Дядо ми казваше за вас, че захванете ли се с разследването на някакъв случай, не се отказвате, докато заловите престъпника. Така ли е, лейтенант?
— Ако за миг проявиш слабост, губиш. Аз не обичам да губя. — За миг Ив продължи да гледа момичето право в очите, сетне импулсивно се приведе и прошепна на Пит: — Когато бях „заек“ в полицията, видях как дядо ти зашемети някакъв човек от цели десет метра. Беше страхотно ченге. — Момченцето се усмихна, а тя се изправи и се обърна към Сали, като й подаде ръка: — Никога няма да забравим съпруга ви, госпожо Воджински. Всички ние много го обичахме.
Понечи да се отдръпне, но Алис докосна рамото й и се приведе. Ив забеляза, че ръката на девойката трепери.
— Приятно ми беше да се запозная с вас, лейтенант. Благодаря ви, че дойдохте.
Ив кимна и побърза да се смеси с тълпата. Небрежно пъхна ръка в джоба на якето си и докосна сгънатия лист хартия, който Алис тайно беше сложила там.
Успя да напусне залата едва след половин час. Когато седна в колата си, извади бележката и я прочете.
„Ела утре в полунощ в клуб «Акуериън».
Не казвай на никого за срещата ни. ЖИВОТЪТ ТИ Е В ОПАСНОСТ.“
Вместо подпис имаше странен символ — постепенно разширяващи се концентрични окръжности, образуващи нещо като лабиринт. Едновременно заинтригувана и разтревожена, Ив пъхна бележката в джоба си и потегли към дома си.
Но преди това зорките й очи на ченге забелязаха някакъв човек в черни одежди, който почти се сливаше със сенките. Интуицията й подсказа, че непознатият я наблюдава.
Когато Рурк отсъстваше, Ив предпочиташе да си мисли, че е сама в къщата. Двамата със Съмърсет, който отговаряше за обслужващия персонал, правеха всичко възможно да се избягват. Това никак не беше трудно, тъй като къщата беше огромна, истински лабиринт от помещения.
Тя влезе във фоайето и метна протърканото си кожено яке върху колоната, подпираща перилото на стълбището, защото знаеше, че постъпката й ще вбеси Съмърсет. Икономът мразеше всичко, което загрозяваше елегантната обстановка. Особено го дразнеше присъствието на Ив.
Тя се изкачи по стълбите, но вместо да влезе в спалнята, свърна към апартамента, който й служеше и за офис. Предполагаше, че Рурк няма да пристигне тази вечер и предпочиташе да прекара нощта в специалния стол за отмора, отколкото в огромното легло.
Когато спеше сама, често сънуваше кошмари.
До последната минута от работното си време се беше опитвала да се справи с писането на безбройните рапорти, което напоследък беше занемарила. Сетне бе отишла направо в траурната зала, тъй че през целия ден не беше хапнала нито залък. Ето защо сега побърза да програмира автоготвача да й приготви сандвич с
