— Да не си получил наследство?
— Не. — Той постави подноса върху кръгла масичка. — Парите бях спестил, а голяма сума бях инвестирал и експериментът се оказа успешен. Знаете, че инженер-химиците са много добре платени.
— И все пак си се отказал от тази доходна професия.
— Точно така. Не се чувствах удовлетворен нито от работата, нито от живота си.
— Дори сеансите при психотерапевт не са ти помогнали.
Час отново я погледна в очите, въпреки че това му струваше много.
— Не ми навредиха. Моля, седнете. Ще отговоря на всичките ви въпроси.
— Тя няма право да те разпитва, Час! — възкликна Изида, която незабелязано бе влязла в дневната. Днес носеше рокля с цвета на тъмносиви буреносни облаци, която стигаше до глезените й. — Ти си под защитата на закона за личната тайна.
— Грешиш. Мога да го заставя да ми отговори — поправи я Ив. — Разследвам няколко убийства и подозренията падат върху твоя… компаньон. Разбира се, той има право на юридически съветник.
— Не му трябва адвокат, а спокойствие! — възкликна Изида, очите й гневно проблеснаха. Час хвана двете й ръце. Целуна ги, сетне притисна челото си към тях.
— Имам спокойствието — промълви. — Имам теб, Изида. Не се тревожи за мен. По-добре отиди да отвориш магазина, а аз ще отговоря на въпросите на лейтенанта.
— Позволи ми да остана.
Той поклати глава. Двамата се спогледаха и Ив занемя от учудване. Час и Изида не криеха, че са любовници, но сега израженията им подсказваха, че помежду им има истинска любов, че са изцяло предани един на друг.
Царствената Изида се наведе, за да целуне дребничкия мъж по устните. Гледката беше абсурдна, но вместо да се присмее, Ив се почувства трогната до сълзи.
— Ако ти потрябвам, само ме повикай — на глас или чрез мисълта си. Ще дойда незабавно.
— Знам, скъпа моя. — Той нежно потупа ръката й. Изида хвърли последен гневен поглед към Ив и царствено излезе от дневната.
Час се втренчи във вратата и замислено промълви:
— Едва ли щях да се справя без нея. Вие сте силна жена, лейтенант, и едва ли знаете какво е да зависиш от някого.
Доскоро Ив би се съгласила с него, ала сега не беше толкова сигурна.
— Бих искала да запиша нашия разговор, господин Форт — заяви тя, без да осъзнава, че е започнала да разговаря учтиво с него.
— Нямам нищо против. — Докато Пийбоди подготвяше записващото устройство, Час наля чая. После, с наведена глава изслуша Ив, която изрецитира традиционното предупреждение.
— Разбирате ли какви са правата и задълженията ви?
— Да. Искате ли подсладител?
Ив нетърпеливо погледна към чашата си. Ароматът на питието подозрително напомняше миризмата на чая, който доктор Майра винаги й поднасяше.
— Сложих лъжичка мед в чашата ви, полицай. — Той широко се усмихна на Пийбоди. — И… още нещо. Надявам се да ви помогне.
— Ухае приятно. — По-младата жена предпазливо отпи от чая си, усети познатия вкус от детството си и също се усмихна. — Много благодаря.
— Кога за последен път видяхте баща си? — рязко попита Ив.
Час се сепна от неочаквания въпрос и ръката му потрепери. Успя да се овладее и отговори със спокоен глас:
— В деня, когато произнесоха присъдата му. Бях в съдебната зала, видях как го оковаха в белезници и го отведоха, за да го затворят до края на живота му.
— Какво изпитахте тогава?
— Срам. Облекчение. Чувствах се нещастен, бях на ръба на отчаянието. Това чудовище беше мой баща. — Той отпи голяма глътка от чая, сякаш беше уиски, което да успокои нервите му. — Мразех го с цялото си сърце и душа.
— Защо? Може би защото е избивал невинни хора?
— Защото беше мой баща. Наскърбих майка ми, когато настоях да присъствам на процеса. Ала сърцето й беше сломено и тя беше безсилна да ми попречи. Както никога не беше успяла да попречи на съпруга си. Накрая действително го напусна, което сякаш изненада всички ни. — Час се втренчи в чашата си, като че се опитваше да разгадае съдбата си по листата от чай на дъното. — Дълги години ненавиждах и нея. Знаете ли, че омразата може да превърне и най-благородния човек в чудовище?
— Нима това се е случило и с вас?
— Можеше да се случи. В дома ни цареше потискаща атмосфера, което беше съвсем естествено като се има предвид тираничната натура на баща ми. Навярно подозирате, че съм наследил много от него. — Час говореше с привидно равнодушие, но очите му издаваха, че едва сдържа чувствата си.
Ив знаеше, че трябва да наблюдава очите на човека, когото разпитва. Често думите не означаваха нищо.
— Верни ли са предположенията ми?
— Съществуват много теории за генетичната обремененост. — Той поклати глава. — Не съм сигурен, че съм наследил „качествата“ на баща ми. Все пак трябва да признаете, че всяко дете, независимо какви са родителите му живее със страха, че е генетично обременено.
Думите му жегнаха Ив; Час говореше така, сякаш знаеше тайната й.
— Какво влияние оказа баща ви върху живота ви?
— Огромно. Имате голям опит при разследванията, лейтенант. Сигурен съм, че вече сте проучила всички материали относно баща ми. Навярно сте се убедила, че той притежава неоспорим магнетизъм. Беше човек, който бе убеден, че е над всякакви закони. Трудно е да се устои на подобна арогантност.
— За мнозина злото е притегателна сила.
— Права сте. — Той тъжно се усмихна. — Предполагам, че всеки ден се сблъсквате с примери за това. Баща ми беше несломим в буквалния и в преносния смисъл. Притежава неподозирана физическа сила и железен характер. — За миг Час притвори очи. Принуден беше да говори за онова, което искаше завинаги да забрави. — Страхувах се, че ще стана като него, обмислях да се разделя с най-ценния дар божи — с живота.
— Да разбирам ли, че сте се опитвал да се самоубиете?
— Не. Но много често ми се искаше да го сторя. Първия път, когато ми хрумна тази мисъл, бях едва десетгодишен. — Той отпи от чая си, за да се поуспокои. — Представяте ли си какво съм преживял, за да реша да сложа край на живота си?
Ив си каза, че много добре го разбира. Самата тя бе невръстно дете, когато й беше хрумнало да се самоубие, за да сложи край на мъките си.
— Баща ви малтретираше ли ви?
— „Малтретирал“ е неточно определение. Всъщност той ме пребиваше. Най-страшното беше, че го правеше съвсем хладнокръвно, не в мигове на гняв. Нахвърляше се върху мен най-неочаквано, замахваше с юмрук и счупваше ръката ми с безразличието на човек, който пропъжда досадна муха.
Ив забеляза, че Час машинално е свил дланите си в юмруци. Той погледна ръцете си и бавно разпери пръсти.
— Нападаше ме като акула — мигновено и в пълно мълчание. Никога не издаваше какво възнамерява да направи. Животът ми изцяло беше подчинен на капризите му, на желанието му да ми причини болка. Бях попаднал в ада — прошепна Час, сякаш изричаше молитва.
— Никой ли не ви помогна? Не се ли опитаха да му попречат?
— Никога не се задържахме дълго в някой град. На двама ни с мама беше забранено да се сприятеляваме с когото и да било. Баща ми твърдеше, че мисията му е да проповядва учението на Антихриста… Счупваше ми я ръка, я крак, сетне сам ме водеше в болницата, преструвайки се на загрижен родител.
— Защо не се оплакахте на някого?
