— Защото това беше мисията на живота ми.
— Значи Бог те е уведомил, че си роден, за да убиваш. — Ив отново натисна бутона за проследяването и се опита да прикрие разочарованието си, когато видя същия надпис. — И как ти го съобщи? Може би се е свързал с теб по видеотелефона или ти е изпратил факс. Или пък сте се срещнали в някой бар.
— Няма да ти позволя да ми се подиграваш! — Гласът стана по-напрегнат и хриплив. — Въобразяваш си, че след като си жена и работиш в полицията, останалите хора са парии. Не ще тържествуваш още дълго, лейтенант. Обаждам се, за да те предупредя, че взимам нещата в свои ръце. Жената е пазителка на домашното огнище, а мъжът е създаден да я пази и защитава, да отмъщава.
— Вероятно и това си чул от устата на Бог, което доказва, че Той е мъж. Забелязала съм, че хората от „силния“ пол страдат от мания за величие.
— Ще те накарам да трепериш пред Него, пред мен!
— Сигурно. — Надявайки се, че той я вижда добре, Ив вдигна ръка и заоглежда ноктите си. — Вече цялата треперя.
— Мисията ми е свещена, защото се подчинявам на Всевишния, лейтенант. В Соломоновите притчи е казано: „Човек, виновен за проливане на човешка кръв, ще бяга до гроб и никой не трябва да му помогне.“ Онзи, когото убих, вече няма да бъде беглец… и никой не му помогна.
— Но щом си пролял неговата кръв, какъв си тогава?
— Бич Божи. Имаш двайсет и четири часа да докажеш способностите си. Дано не ме разочароваш.
— Няма, мръснико — промърмори Ив, когато връзката се прекъсна. — Какво откри, Пийбоди?
— Нищо. Беше блокирал всички устройства за проследяване на сигнала. Дори не разбрах дали се е обаждал от Земята или от някоя планета.
— Бъди спокойна, тук е! — гневно възкликна Ив. — Навярно ще ме следи отблизо.
— Може би е откачен.
— Съмнявам се. По-скоро мисля, че е религиозен фанатик. Компютър, искам информация за всички жилищни и обществени сгради в Ню Йорк, чието название включва думата „лукс“ и които са с изглед към Ийст или към Хъдзън. — Тя нервно изщрака с пръсти и добави: — Мразя гатанките.
— Аз пък ги обичам. — Пийбоди замислено смръщи чело и се приведе към монитора, на който започнаха да се изписват различни названия.
Внезапно Ив подскочи и нареди:
— Искам изображение на Лакшъри Тауърс1.
След секунди на екрана се появи небостъргач, който напомняте сребърно копие, устремено в небето. Беше построен на река Хъдзън и водната повърхност искреше под слънчевите лъчи. Откъм западната му страна се спускаше водопад, който беше дело на човешка ръка.
— Открих го!
— Не вярвам да бъде толкова лесно — възрази Пийбоди.
— Напротив, точно такава е била целта му; няма причина да се крие, тъй като жертвата му вече е мъртва. Този човек иска да ни разиграва и да се изфука, затова ни подхвърли примамка. Компютър, искам името на собственика на апартамента, намиращ се на последния етаж на сградата.
РАБОТИ… АПАРТАМЕНТЪТ Е СОБСТВЕНОСТ НА АГЕНЦИЯ „БРЕНЪН“ И В НЕГО ПОНЯКОГА ОТСЯДА ТОМАС БРЕНЪН ОТ ДЪБЛИН, ИРЛАНДИЯ. БРЕНЪН Е НА ЧЕТИРИЙСЕТ И ДВЕ, ЖЕНЕН, С ТРИ ДЕЦА. ПРЕЗИДЕНТ И ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР НА „БРЕНЪН ГРУП“ — АГЕНЦИЯ ЗА ШОУ ПРОГРАМИ.
— Да проверим какво се е случило, Пийбоди. От колата ще уведомим диспечера.
— Да поискаме ли подкрепления?
— Първо ще огледаме терена. — Ив пристегна кобура с оръжието си и облече якето си.
Предчувствията й за задръствания в уличното и във въздушното движение напълно се оправдаха. Превозните средства пълзяха по мокрите улици и кръжаха в небето като пчели, които не могат да открият кошера си. Собствениците на подвижни щандове за храна се бяха скрили под огромни чадъри, защото нямаха никакви клиенти. От скарите им се издигаше миризлив дим, който караше очите на минувачите да се насълзяват.
— Поискай от централата телефонния номер на Бренън, Пийбоди. Ако са ни измамили и човекът е жив, не искам да нахълтвам в жилището му без предупреждение.
— Слушам. — Сътрудничката й извади видеотелефона си.
Ив започна да се изнервя. Включи сирената, но без резултат. Автомобилите останаха притиснати като любовници.
— Позвъних в апартамента, но никой не се обади. На телефонния секретар има съобщение, че днес Бренън заминава и ще отсъства от Ню Йорк две седмици.
— Да се надяваме, че вече е в някоя дъблинска кръчма — промърмори Ив и огледа колоната от коли. — Няма как, налага се да го направя…
— Моля ви, лейтенант, недейте. Ще ни убиете с тази таратайка! — възкликна Пийбоди, стисна зъби и затвори очи, щом началничката й натисна бутона за вертикално издигане. Колата се разтърси, заскърца и се повдигна на десетина сантиметра от земята, сетне тупна обратно на паважа.
— Проклета бракма! — извика Ив и удари бутона с юмрук, при което разкървави кокалчетата на пръстите си. Автомобилът колебливо се издигна, наклони се, после се понесе напред. Закачиха чадъра на един амбулантен търговец, който яростно закрещя и се спусна да ги преследва. Когато най-после се отказа, Ив смаяно поклати глава.
— Замалко да улови задната броня! Не мога да повярвам, че човек с въздушни ботуши щеше да настигне полицейска кола. Накъде върви светът, Пийбоди?
Сътрудничката й дори не помръдна. Продължи да седи със затворени очи, само промърмори:
— Извинете, лейтенант, прекъсвате молитвите ми.
Ив изключи сирената едва когато се озоваха пред входа на сребристия небостъргач. Приземи рязко колата при което с Пийбоди едва не си прехапаха езиците и като по чудо не се блъсна в луксозен открит автомобил. Портиерът долетя като стрела и отвори вратата на полицейската таратайка. Изглеждаше смъртно засегнат и ужасен от неугледното возило.
— Госпожо, нямате право да паркирате това… нещо тук.
Тя изключи сирената, показа му значката си и се сопна:
— Е, какво ще кажеш? Имам ли право?
Портиерът стисна устни, докато разглеждаше значката й. Сетне намръщено промърмори:
— Моля, използвайте гаража.
Високомерието му й напомни за иконома Съмърсет, който беше привързан като куче към Рурк, ала изпитваше презрение към нея. В очите й проблеснаха гневни пламъчета, тя се приведе към него и изсъска:
— Няма да мръдна колата, приятел. А сега, ако не искаш сътрудничката ми да те арестува заради това, че пречиш на полицай да изпълнява служебните си задължения, ще ме пуснеш в сградата и дори ще ме отведеш до апартамента на Томас Бренън.
Портиерът надменно я изгледа и заяви:
— Невъзможно е. Господин Бренън отсъства.
— Пийбоди, запиши името на този… гражданин, както и номера на личната му карта, после повикай кола да го отведе в централното полицейско управление.
— Слушам, лейтенант.
— Нямате право да ме арестувате. — Той нервно затропа с крак. — Аз само изпълнявам задълженията си.
— Но ми пречиш да изпълнявам моите. Как мислиш, чии задължения са по-важни? Предполагам, че се досещаш как ще реагира съдията.
Портиерът понечи да й възрази, но размисли и гневно стисна устни. Ив си каза, че той е истинско копие на Съмърсет, въпреки че беше по-пълен и по-нисък от иконома, който тровеше живота й.
— Принуден съм да се подчиня, но знайте, че ще уведомя началника на полицията за поведението ви. —
