се включи в полицейските акции.
От радиото се разнесе гласът на диспечера и тя машинално се заслуша; трябваше да бъде в управлението едва след три часа.
Ив се включи на полицейската радиовълна преди колегата й да повтори съобщението:
— Диспечер, тук лейтенант Ив Далас. Намирам се на около две минути път от Седмо авеню. Отправям се незабавно към посочения адрес.
— Слушам. Край на съобщението.
Паркира колата до тротоара и вдигна поглед към високата сива сграда. Няколко прозореца бяха осветени, но на осемнайсети етаж цареше мрак. Кодът „1222“ означаваше, че в полицията е постъпил анонимен сигнал за семейна свада.
Ив слезе от автомобила и машинално докосна оръжието си. Не се притесняваше, че денят й започва с неприятности, но като всяко ченге изпитваше ужас от семейните скандали.
От опит знаеше, че оскърбеният съпруг или вбесената съпруга неизменно насочват гнева си към невинния полицай, който се опитва да им попречи да се унищожат взаимно заради неплатения наем.
Фактът, че доброволно се беше заела с неприятната задача, показваше доколко е отегчена от досадната писмена работа, с която я беше затрупал Уитни.
Изтича нагоре по стъпалата и позвъни на вратата на апартамент 2А.
Управителят попита кой е, по вътрешния домофон, сетне предпазливо открехна вратата и впери в новодошлата изцъклените си очички. Младата жена му показа значката си и попита:
— Вие ли съобщихте за скандала?
— Не. Ченгетата ми се обадиха. Нищичко не знам.
— Като те гледам, друго и не очаквам — промърмори Ив. От него лъхаше на мръсно спално бельо и кой знае защо — на мухлясало сирене. — Ще отключиш ли апартамент 18Б?
— Имате шперцов код, нали?
— Добре, ще го използвам. — Тя го измери с поглед. Кльощавият, дребен човечец очевидно беше изплашен до смърт. — Поне ми кажи колко души обитават онзи апартамент.
— Собственичката живее сама. Май е разведена, ама не съм съвсем сигурен. Не е от разговорливите… държи се резервирано.
— Знаеш ли как се казва?
— Холи. Мариана Холи. Мисля, че още няма трийсет и пет. Страхотна мадама е. Живее тук от близо шест години и никога не ми е създавала неприятности. Слушайте, не съм чул и не съм видял нищо. Хич не ми е приятно да ме будят в пет и половина сутринта. Уведомете ме, ако живущата в 18Б е нанесла някакви щети на апартамента. В противен случай не ме безпокойте. — Той затръшна вратата.
— Разбира се — промърмори Ив. — Връщай се в дупката си, пор такъв. — Сви рамене и тръгна към асансьора. Качи се в кабината и извади комуникатора си. — Тук лейтенант Ив Далас. Намирам се в сградата на Седмо авеню. Управителят е страхливец, отказва да ми съдейства. Ще се свържа отново, след като разпитам Мариана Холи, която живее в апартамент 18Б.
— Засега не. Край.
Прибра комуникатора в джоба си, докато вървеше по коридора на осемнайсети етаж. Вдигна поглед и забеляза, че охранителните камери са включени. Наоколо цареше гробна тишина. Местоположението и вътрешното обзавеждане на сградата подсказваха, че обитателите й принадлежат към средната класа. Повечето навярно ставаха след седем, набързо изпиваха чаша кафе и се втурваха към спирката на въздушните автобуси или към най-близката станция на метрото. Онези с по-престижни длъжности не напускаха апартаментите си, а се свързваха със службата си чрез домашните си компютри.
Някои щяха да заведат децата си на училище, други щяха да изпратят с целувка брачния си партньор и да зачакат пристигането на любовника или любовницата си.
Накратко тук живееха обикновени хора, като водеха съвсем обикновен живот.
Ив се запита дали Рурк е собственик и на тази сграда, но побърза да прогони мисълта, когато се приближи до апартамент 18Б.
Забеляза примигването на зелената лампичка, което означаваше, че алармената система е изключена. Натисна звънеца и инстинктивно застана встрани от вратата. Не чу позвъняване и реши, че апартаментът е звукоизолиран. Никой не можеше да чуе какво става вътре. Усети странно безпокойство, извади шперца и отключи вратата.
Застана на прага и извика. Помисли си, че в най-лошия случай ще изплаши спящата собственичка, която ще се нахвърли върху нея със самоделна шокова палка или с кухненски нож.
— Госпожице Холи, къде сте? Аз съм от полицията. Съобщиха ни за скандал във вашето жилище. — Тя нареди на осветлението да се включи и лампите в хола проблеснаха.
Обзавеждането беше семпло, но елегантно. Телевизорът беше включен, даваха някакъв архивен филм. Изключително красиви мъж и жена се въргаляха голи върху легло, обсипано с листенца от рози и театрално стенеха.
Върху масичката пред канапето със светлозелена тапицерия беше поставена купичка с желирани бонбони. Около нея бяха подредени няколко сребърни свещника, а червените свещи в тях бяха с различна височина.
Помещението ухаеше на боровинки и на бор.
Уханието се носеше от миниатюрна елха, която лежеше преобърната пред прозореца. Разноцветните електрически лампички и стъклените ангелчета с усмихнати лица бяха счупени, клонките бяха прекършени.
Под коледното дръвче бяха затиснати десетина празнично опаковани пакета.
Ив извади оръжието си и обиколи помещението. Не забеляза други признаци, подсказващи, че тук се е случило нещо нередно. Мъжът и жената на екрана очевидно достигнаха върховния момент и нададоха гърлени, животински звуци. Ив заобиколи телевизора и напрегнато се заслуша.
Отнякъде долиташе тиха, монотонна музика — беше една от баналните коледни песнички, които звучаха навсякъде по време на празниците.
Младата жена вдигна оръжието си и пристъпи в малкия коридор. Съзря две открехнати врати. Надзърна в първото помещение и видя умивалник, тоалетна и вана от блестящо бял порцелан. Притисна гръб към стената и пристъпи към стаята, откъдето се носеше музиката.
Още преди напълно да отвори вратата, подуши характерната миризма на смъртта и разбра какво ще види.
Предпазливо прекрачи прага, без да изпуска оръжието си, готова да го използва при най-малкия признак за опасност. Ала нещо й подсказваше, че е сама с мъртвата Мариана Холи. Въпреки това надникна в дрешника и зад завесите, сетне претърси целия апартамент.
Едва тогава се върна в спалнята и се приближи към леглото.
Хрумна й, че управителят има право — Мариана действително е била много хубава — не някоя зашеметяваща красавица, а симпатична жена с мека кестенява коса и тъмнозелени очи. Смъртта още не я беше обезобразила.
В изцъклените й очи се четеше страх както в очите на повечето мъртъвци. Лицето й беше восъчно бледо, начервените й устни и страни изглеждаха някак абсурдно. Косата й беше прикрепена с блестяща шнола във формата на елха, върху която бе „кацнала“ миниатюрна позлатена птица.
Беше гола, тялото й беше обвито като коледно дръвче със сребриста гирлянда. Докато оглеждаше синините около шията й, Ив се запита дали не е била удушена именно с гирляндата.
Забеляза протритата до кръв кожа на китките и глезените на жертвата, което подсказваше, че жената е била вързана и се е опитвала да се освободи.
Музиката долиташе от радиото до леглото, певецът пожелаваше весела Коледа на всички, които го
