— Боже мой. — Ив намръщено посегна към дрехата.
Меката тъкан се спускаше като водопад и нежно прилепваше към закръглените й форми, страничните прорези разкриваха гладката й кожа.
— Скъпа Ив! — Рурк взе ръката й и целуна дланта й, при което краката й се подкосиха. — Понякога си толкова красива, че направо онемявам. — Подаде й обеците с крушовидни диаманти и добави: — Сложи ги, мисля, че ще подхождат на тоалета ти.
— Подаряваш ли ми ги, или съм забравила, че са мои?
— Купих ти ги преди няколко месеца. Няма да получиш никакви подаръци преди Коледа.
Тя си постави обеците и примирено въздъхна, когато Рурк избра подходящи обувки.
— Тази… рокля няма джобове, където да скрия комуникатора си. Не забравяй, че непрекъснато трябва да поддържам връзка с управлението.
— Заповядай, прибери го. — Рурк й подаде изключително малка вечерна чантичка.
— Трябва ли да нося още нещо?
— Не, прекрасна си. — Той се усмихна като дочу звънеца, сигнализиращ, че колата с първите гости се приближава към къщата. — Този път си съвсем точна. Изгарям от нетърпение да се изфукам с красивата ми съпруга.
— Говориш така, сякаш съм породисто куче — гневно промърмори тя и го накара да се разсмее.
След час всички гости бяха пристигнали. В огромната, ярко осветена бална зала, ехтеше музика. Ив се огледа и мислено благодари на Рурк, че никога не я занимава с подготовката на грандиозните празненства, които обичаше да устройва.
Дългите маси бяха отрупани със сребърни подноси с най-отбрани деликатеси: пушена шунка от Върджиния, желирани патици, доставени направо от франция, крехко телешко от Монтана. И още омари, пъстърви и стриди, които се ловяха на планетата Сайлъс. Пресни зеленчуци допълваха украсата. На една маса се издигаше еднометрова шоколадова торта във формата на елха, а под нея бяха подредени сладкиши, които биха накарали дори политически затворник да прекъсне гладната си стачка.
Ив се питаше дали някога ще престане да се учудва от невероятните способности и таланти на човека, за когото се беше омъжила.
До двете срещуположни стени на залата се издигаха огромни елхи, украсени с бели лампички и сребърни звезди. През високите прозорци не се виждаше обгърнатият в зимна мъгла град; върху тях се проектираше холограмна зимна сцена. Влюбени двойки се пързаляха с кънки по сребърно езеро, дечица се спускаха по заснежения хълм с червени шейни.
Само Рурк можеше да се досети за подобни подробности, които придаваха още по-приказен вид на цялата сцена.
— Здрасти, сладурче. Не се ли страхуваш, че ако си сама, ще се загубиш в този дворец?
Ив усети нечия ръка върху задните си части, извърна глава и строго изгледа нахалника, който се оказа Макнаб.
Младежът пламна, пребледня като мъртвец, сетне отново се изчерви.
— Махни ръката си от задника ми, Макнаб.
Той побърза да се подчини, сякаш беше опарил дланта си.
— Божичко! Мамка му! Извинете. Не ви познах. — Младежът смутено пъхна ръка в джоба си. — Не знаех, че сте вие… Помислих си… Изглеждате… — Той смутено замълча.
— Мисля, че детектив Макнаб се опитва да ти направи комплимент. — Рурк се приближи и се поддаде на изкушението строго да изгледа изплашения младеж. — Прав ли съм, Иан?
— Да. Тоест…
— Иска ми се да вярвам, че наистина не е знаел чий задник опипва, иначе щях да го убия. — Той протегна ръка и подръпна екстравагантната червена вратовръзка на Макнаб. — И то още сега.
— Бъди спокоен, отдавна щях да съм се справила с него — заяви Ив. — Май имаш нужда от едно силно питие, детектив.
— Да, лейтенант. Точно така.
— Рурк, погрижи се за нашия гост. Майра току-що дойде. Искам да поговоря с нея.
— С удоволствие. — Рурк приятелски прегърна младежа, но стисна рамото му по-силно от необходимото.
Ив започна да си пробива път сред множеството. Струваше й се странно, че присъстващите на подобни тържества винаги изгаряха от желание да разговарят и то на съвсем банални теми. Въпреки че бързаше да разговаря с Майра, спря изумена, забелязвайки Пийбоди под ръка с Чарлс Мънроу. Сътрудничката й изглеждаше ослепителна в широките панталони от някаква златиста тъкан и тесен жакет без ръкави.
— Пийбоди!
— Добър вечер, лейтенант. Домът ви изглежда като вълшебен дворец.
— Знам. — Ив гневно изгледа младия мъж: — Добър вечер, Мънроу.
— Напълно съм съгласен с мнението на Дилия, лейтенант.
— Не си спомням да съм те канила.
Пийбоди се изчерви и смотолеви:
— В поканата пишеше, че мога да доведа приятеля си.
— Нима този тук ти е гадже? — попита Ив без да откъсва поглед от лицето на Чарлс.
— Наистина съм приятел на Дилия. — За миг усмивката му помръкна и той понижи глас. — Тя знае каква е… професията ми.
— Правиш ли й намаление като на всички други ченгета?
— Лейтенант! — гневно възкликна Пийбоди и пристъпи към нея.
— Няма нищо скъпа — промърмори Чарлс и я хвана за рамото. — Слушай, Далас, надявах се да прекарам една приятна вечер в компанията на привлекателна жена, от която се възхищавам. Но ако присъствието ми в този дом е нежелателно, веднага ще напусна.
— Извини ме за секунда — обърна се към него Пийбоди, после хвана началничката си под ръка.
— Какво си въобразяваш! — смаяно изсъска Ив.
— Вие какво си въобразявате! — Пийбоди я поведе към едно уединено кътче. — Не съм длъжна да ви докладвам какво правя през свободното си време, а вие нямате право да ме злепоставяте.
— Почакай…
— Не съм свършила! — По-късно Пийбоди с потръпване щеше да си спомни за изуменото изражение на Ив, ала в момента беше прекалено разгневена, за да го забележи. — Какво върша през свободното си време изобщо не ви засяга. Нямате право да ми попречите, ако реша да танцувам върху масата в някой бар или да платя на шестима мъже, за да правим групов секс всяка неделя. А ако искам да изляза с един интересен и привлекателен мъж, който ме харесва, това също си е моя работа.
— Исках само…
— Не ме прекъсвайте — процеди Пийбоди. — Запомнете, че съм ваша подчинена и можете да ме командвате само когато съм на работа. Ако с Чарлс сме нежелани гости и натрапници, веднага ще напуснем дома ви.
Пийбоди се обърна и понечи да се отдалечи, но Ив я хвана за китката и престорено спокойно промълви:
— Не си отивай. Извини ме, задето се намесих в личния ти живот. Дано да не съм развалила настроението ти. Пожелавам ви приятно прекарване на вечерта.
Почувства се невероятно засегната от думите на сътрудничката си. Когато откри Майра, още не беше успяла да се овладее.
— Може ли да поговорим насаме? Знам, че не е редно да те занимавам със служебни въпроси, но този не търпи отлагане.
— Разбира се. — Майра се разтревожи от потъмнелите й очи и пребледнялото й лице. — Какво се е случило, Ив?
— Искам да бъдем насаме — повтори по-младата жена, опитвайки се да прикрие чувствата си. — Предлагам да отидем в библиотеката.
Щом влязоха в просторното помещение, психиатърката възкликна от удоволствие и плесна с ръце.
