— Нима ме подозирате… — Младият мъж млъкна, вдигна ръка и стисна клепачи. Три пъти вдиша и издиша, сетне отново отвори очи. — Не ви се сърдя. Трябва да се убедите, че не съм я убил, за да откриете истинския виновник. Знам, че го правите заради нея.
— Точно така. — Ив го изгледа и изпита още по-голямо съжаление към този сломен от мъка човек.
— Бях у дома. Поработих, обадих се на няколко души и напазарувах чрез компютъра. После се свързах с ресторанта и проверих дали са запазили маса за тази вечер. Бях доста нервен. Искаше ми се… — Той се изкашля. — Искаше ми се всичко да бъде идеално, за да прекараме една незабравима вечер. След това се обадих на майка ми. — Вдигна ръце и уморено потърка страните си. — Трябваше да споделя с някого, нали разбирате. Мама много се зарадва, защото беше изключително привързана към Мариана. Мисля, че този разговор проведох около десет и половина. Можете да проверите записите на видеотелефона ми, компютъра ми. Направете всичко необходимо.
— Добре, Джери.
— Съобщихте ли… родителите й знаят ли какво се е случило с нея?
— Да, разговарях с тях.
— Трябва да им се обадя. Навярно ще искат дъщеря им да бъде погребана в родния си град. — Отново се разрида и през сълзи прошепна: — Ще я заведа у дома.
— Ще се погрижа да приключим с формалностите колкото е възможно по-бързо. Искате ли да се обадим на някого от ваше име?
— Не. Тръгвам си. Трябва да съобщя на моите родители. — Тръгна към вратата, но преди да я отвори, спря и заговори без да се обръща: — Моля ви, открийте злодея, който ми отне любимата.
— Непременно. Един последен въпрос.
Младият мъж избърса сълзите си и се обърна.
— Какво ви интересува?
— Мариана имаше ли някаква татуировка?
Той дрезгаво се изсмя, хрипливият звук сякаш раздра гърлото му.
— Не. Беше доста старомодна, не би се съгласила да й направят дори временна татуировка.
— Сигурен ли сте?
— Бяхме любовници, лейтенант. И което е още по-важно, бяхме лудо влюбени един в друг. Познавах не само тялото й, но сърцето и душата й.
— Добре, благодаря ви. — Изчака го да излезе и побърза да попита сътрудничката си:
— Какво мислиш за него, Пийбоди?
— Че сърцето му е разбито.
— Съгласна съм. Но хората често убиват любимите си същества. Алибито му не е солидно, дори ако записите потвърдят, че е провел онези разговори.
— Изобщо не прилича на Дядо Коледа.
Ив кисело се усмихна.
— Сигурна съм, че и убиецът не прилича на добрия старец. Иначе не би се осмелил да позира пред камерата. С помощта на подплънки, контактни лещи, грим, брада и перука всеки може да се превърне в Дядо Коледа. — Ала инстинктът й подсказваше, че Джери е невинен. — Почти съм убедена, че господин Вандоурън не е убил любовницата си. Да отидем в службата на покойната, да открием приятелите и враговете й.
Оказа се, че Мариана има безброй приятели и никакви врагове.
Докато разговаряше с познатите й, Ив научи, че тя е била щастлива и много сърдечна млада жена, която е обичала работата си, била е привързана към семейството си, но е изпитвала удоволствие да живее сама в шумния град.
Оказа се, че е имала няколко много близки приятелки, слабост към правенето на покупки, обичала е страстно театъра и любовника си Джереми Вандоурън.
Докато шофираше колата на път за дома си, Ив сякаш чуваше гласовете на колегите и приятелите на убитата. Никой не каза лоша дума за Мариана, не се чуха злобните подмятания, които често се правят по адрес на мъртъвците.
И все пак убийството й доказваше, че на този свят има поне един човек, който е изпитвал омраза към нея и който беше отнел живота й без да бърза и с удоволствие, ако се съди по веселото проблясване на очите му.
Да, някой я беше обичал достатъчно, за да я убие. Ив знаеше, че подобна извратена любов действително съществува, защото я беше изпитала върху себе си. И беше оцеляла, напомни си и включи видеотелефона.
— Получи ли резултатите от токсикологичните проби, Дики?
На екрана изплува грозноватото лице на началника на лабораторията, което както винаги имаше страдалческо изражение.
— Знаеш, че преди празниците настъпва истински хаос. Убийците се развихрят, а моите лаборанти само дрънкат за Коледа и Ханука, вместо да си гледат работата.
— Искрено ти съчувствам. Незабавно искам резултатите.
— А пък аз искам отпуска — промърмори Дики, но се обърна към компютъра си. След секунди заяви: — Била е упоена с препарат, който се продава в аптеките. Като се има предвид теглото й, дозата само я е зашеметила за десет-петнайсет минути.
— Напълно достатъчно — промълви Ив.
— Предполагам, че опиатът е бил инжектиран в ръката й и тя се е почувствала така, сякаш е изгълтала половин дузина приспивателни таблетки. Повдигало й се е, виело й се е свят, може би временно е загубила съзнание и мускулите й са се отпуснали.
— Ясно. Открихте ли семенна течност?
— Не. Може би престъпникът е използвал презерватив — още не сме напълно сигурни. Трупът е бил напръскан с дезинфектант, открихме следи от него и във вагината й, което също би могло да унищожи сперматозоидите. И още нещо — козметичните средства, използвани при гримирането й, не бяха открити в жилището. Не сме ги изследвали напълно, но предварителните резултати показват, че червилото съдържа природни съставки, което означава, че е много скъпо. Предполагаме, че убиецът го е донесъл със себе си.
— Постарайте се възможно най-бързо да откриете марката. Уликата е много важна. Браво на теб, Дики.
— Благодаря за похвалата. Дано да прекараш добре шибаните празници.
— Пожелавам същото и на теб — промърмори младата жена и прекъсна връзката, сетне подкара колата по алеята към къщата.
В зимния мрак осветените прозорци блещукаха примамливо.
„Това е моят дом“ — помисли си тя. Никога не беше предполагала, че ще нарече така сградата, подобна на замък. Ала сега действително се чувстваше у дома сред неописуемия разкош заради човека, който притежаваше къщата. Човекът, който я обичаше и й беше подарил венчален пръстен, както Джереми бе решил да дари пръстен на Мариана.
Машинално докосна халката си, докато паркираше пред главния вход.
„Разбрах, че с нея сме създадени един за друг“ — беше казал Джери. Допреди година не би го разбрала, ала сега беше познала истинската обич и не се учудваше от думите му.
За миг остана неподвижна, сетне прокара пръсти през косата си. Скръбта на младия човек я беше извадила от равновесие, а това само можеше да затрудни разследването. Каза си, че не бива да проявява сантименталност, че трябвала прогони от съзнанието си разкривеното от мъка, обляно в сълзи лице на Джери, който беше потърсил утеха в прегръдките й.
Напомни си, че не винаги любовта побеждава, но поне би могла да помогне на справедливостта да
