Тъмните коси, издължените очи, изпъкналите скули.
Какво ли друго бе предал на нея и децата й мъжът, когото тя почти не помнеше?
На първо място — усета за бизнес, заключи Мич. От други подробности, открити в изрезки от вестници и семейни архиви, успя да си изгради представа за човека с остър усет за печелене на пари, избегнал съдбата на мнозина свои съвременници, пострадали от срива на борсата. Предпазлив човек, запазил семейния дом и спестяванията си.
„Но като че ли в излъчването му има нещо хладно“, помисли си Мич, докато разглеждаше снимките на таблото. В очите му личеше сдържаност. Това не беше илюзия, създавана от фотографската техника в онези дни.
Може би се дължеше на факта, че е произхождал от заможно семейство и е останал единствен наследник, носещ цялата отговорност на плещите си.
— Какво ли си знаел за Амелия? — запита се Мич на глас. — Срещал ли си я някога приживе? Или вече е била покойница, призрак, бродещ из къщата, когато си се появил на бял свят?
„Някой я е познавал — помисли си той. — Някой е разговарял с нея, докосвал я е, познавал е лицето й, гласа й“.
И този човек със сигурност е живял или работил в Харпър Хаус.
Мич продължи с проучване за прислужниците, чиито пълни имена бе открил.
Отне му време. Не включваше многобройните други възможности — Амелия да е била гостенка, слугиня, чието име не е записано или е заличено от архива, далечна роднина, приятелка на семейството…
Предполагаше, разбира се, че ако някоя гостенка, приятелка или далечна роднина е починала в къщата, информацията би се предала на поколенията и самоличността й щеше да е известна. Но това отново бе догадка и изключваше вероятността от скандал и опити да го потулят.
А ако не е представлявала важна личност за семейство Харпър и е починала в съня си, всеки би решил, че не си струва да споменава за нея.
„Още един парадокс“, помисли си Мич, прекъсна работата си и се облегна назад. Той, разумен и логично разсъждаваш мъж, влагаше доста време и усилия да проучва самоличността на един призрак.
Номерът бе да не мисли за нея като за привидение, а като за жива дишаща жена, която е била родена, живяла е, обличала се е, хранела се е, смяла се е, плакала е, ходела е и е говорела.
Тя бе съществувала. Имаше име. Неговата задача бе да открие
Извади скицата от папката си и погледна образа, нарисуван от Роз — млада, много слаба жена с буйни руси къдрици и очи, изпълнени с печал. „По това са определили кога е живяла — помисли си той и поклати глава. — По роклята и прическата“.
Не че скицата не беше добра. Бе видял Амелия само веднъж, но тогава изглеждаше гневна, а не така спокойна и тъжна.
Може би роклята бе носена десет или дори двадесет години. Или беше съвсем нова. Прическата беше личен избор или мода. Изключено бе да се направи извод за възраст или епоха въз основа на подобна откъслечна информация.
Все пак от досегашните си проучвания заключаваше, че са на прав път.
Разказите за сънища, отделните сведения и самата легенда датираха от времето на Реджиналд Харпър.
Доста голяма, като се имаше предвид ненадеждният контрол на раждаемостта и естественото предположение, че Реджиналд е искал син, който да продължи името му.
Прегледа схемата на родословието на Беатрис, която бе съставил. Една сестра, един брат, една снаха. Но всички роднини от женски пол бяха починали далеч след началото на явяванията и сънищата, поради което бяха малко вероятни кандидатки. И никоя от тях не се казваше Амелия.
Не бе открил и слугиня с това име. Все още.
Засега отново се върна на Реджиналд Харпър, глава на семейството през най-вероятния период.
Може би Реджиналд е обичал да се забавлява с прислужниците. Или съпругата му се е държала като тиранка.
Дали дългото очакване на син го бе разочаровало и изнервило, или се бе радвал на дъщерите си? Щеше да е интересно да узнае това.
Нямаше жив човек, който да каже.
Мич отново се втренчи в монитора и за момента се зае с фактите, а не с предположенията.
Роз имаше предостатъчно свои видове стайни растения и реши да разсади и изложи някои от тях. По предложение на Стела включи други в интересни аранжировки.
Приятно й беше да работи със Стела, но се случваше рядко, главно защото предпочиташе само компанията на растенията и музиката, докато се занимаваше в оранжерията.
— Удоволствие е отново да заровя ръце в пръстта — отбеляза Стела, избирайки сансевиера за аранжировката си.
— Предполагам, че скоро няма да ти липсва, когато се заемеш с новата градина.
— Нямам търпение. Зная, че вбесявам Лоугън с множеството промени в проекта. — Подухна немирната къдрица, която се бе спуснала пред лицето й, и погледна към Роз. — Но това, което правеше той преди, едва ли можеше да се нарече
— Която ти доразвиваш.
— Мисля, че ако му покажа още една скица, ще ме накара да я изям. Тази копривка е страхотна.
— Съсредоточаването върху градинарството помага да преодолееш предсватбения стрес.
За миг Стела остана неподвижна, с ръце в пръстта.
— Именно. Кой би предположил, че ще съм толкова неспокойна? Не ми е за първи път и ще направим малко, скромно тържество. Планирах го месеци наред, което доста ядоса Лоугън. Но трябваше да боядисаме и обзаведем поне хола и детската стая. Знаеш ли колко красиви неща му е дала майка му, а той ги е оставил на склад.
— Тази драцена ще стои добре тук. Мисля, че е нормално да се чувстваш неспокойна. Булката си е булка, независимо дали й е за първи път.
— Така ли се чувстваше и ти при втората си женитба? Зная, че се е оказала грешка, но…
— Не — каза Роз равнодушно. Тонът й не издаде огорчението, а пълно безразличие. — Това трябваше да ми подскаже нещо. Преживяваш стрес, защото си развълнувана и щастлива и защото си от типа хора, които се тревожат за всяка подробност. Особено когато се отнася за нещо важно.
— Искам всичко да изглежда специално. Съвършено. Навярно съм полудяла, щом реших венчавката да се състои в задния двор, преди да завършим градината. Имаме време само до април.
— Ще успеете. И двамата с Лоугън знаете достатъчно за засаждането, един за друг и всички важни неща.
