дойдеш. Не бях единствената.
— Не се и съмнявам. — Роз знаеше със сигурност, че е имало трепетно очакване и безброй погледи към вратата, изпълнени е надежда. — Джан има право да кани когото пожелае в дома си.
— Определено не съм съгласна. Това е въпрос на лоялност, а може би и на добър вкус. Днес я поканих на обяд, за да й го кажа. — Докато говореше, Сиси извади пудриерата си и потупа носа си с тампона. — Оказа се, че Куил го е допуснала дома си. Имали някакъв общ бизнес, за който Джан нямала представа. Тази жена никога не се интересува от нищо, свързано с пари. За разлика от теб и мен.
— Хм! — бе най-учтивият отговор, хрумнал на Роз за Сиси, която не бе работила нито ден в живота си.
— Самата тя умираше от срам, докато си говорехме по време на обяда. — Сиси извади червило и подсили цвета на устните си, същия като този на костюма й. — Но имаше и хора, които изразиха съчувствие към него. Наистина вярват, че си се отнесла несправедливо, което, ако питаш мен, е ужасно нелепо. Най- лошото са измислиците, че си прибягнала до физическа саморазправа, когато той дошъл на приема. Изгонила си го, вместо да изслушаш молбата му за прошка, така да се каже. Заплашвала си и него, и глупавата му приятелка дори след като напуснали къщата ти. Разбира се, всеки път, когато чуя нещо подобно, се старая да разсея заблудите. Все пак бях там.
Роз познаваше този разпален тон.
— Хората могат да говорят или мислят каквото искат. Няма повод за безпокойство.
— Е, някои твърдят, че не си дошла у Джан и на няколко други събирания, защото си знаела, че той ще е там с жена на половината от твоите години.
— Изненадана съм, че някой се е загрижил как ще реагирам при среща с мъж, който отдавна вече не е част от живота ми. Ако се видиш с Джан, кажи й да не си създава излишни тревоги заради мен. — Роз стана. — Радвам се, че си поговорихме. Но имам още малко работа тук.
— Искам да знаеш, че не преставам да мисля за теб. — Сиси се изправи и отново доближи устни до бузата и. — Трябва да обядваме заедно някой ден, аз черпя.
— Приятно прекарване с Ханк на Кайманите.
— Благодаря. Ще ти изпратя онези брошури — извика тя, докато се отдалечаваше.
— Направи го — промърмори Роз.
Тя тръгна в противоположната посока, ядосана на себе си, че се е почувствала обидена и разстроена. Знаеше, че не си заслужава, но все пак гордостта й бе наранена.
Отправи се към оранжерията за разсаждане, но в последния момент сви покрай нея. В това настроение по-скоро би навредила на растенията, вместо да се погрижи за тях. Заобиколи, навлезе в гората, която разделяше градините на фирмата и личните й владения, и продължи по дългата пътека към дома си.
Не искаше да вижда и да разговаря с никого, но Дейвид бе навън и играеше с момчетата на Стела и кучето им.
Кучето я забеляза първо, заподскача с весел лай към нея и опря предни лапи на краката й.
— Не сега, Паркър. — Роз се наведе да го почеше зад ушите. — Моментът не е подходящ.
— Търсим заровено съкровище. — Люк дотича, със смешна черна брада, закачена с ластик за ушите, която скриваше половината от луничавото му лице. — Имаме карта и всичко останало.
— Съкровище?
— Аха. Аз съм пиратът Черната брада, а Гевин е Дългия Джон Силвър. Дейвид е Капитан Морган. Казва, че капитан Морган може да накара слънцето да изгрее в мрачен ден. Но не разбирам как.
Роз се усмихна и разроши косите на момчето и козината на кучето.
— Какво е съкровището?
— Изненада е, но Дейвид… Капитан Морган каза, че ако не го намерим, значи сме негодници и ще чистим палубата.
Тя хвърли поглед към Гевин, който куцаше с пръчка от метла, вързана за крака, и към Дейвид — с черна превръзка на окото и голяма шапка с перо, навярно част от карнавален костюм.
— Тогава е най-добре да продължиш с търсенето.
— Не искаш ли да поиграеш с нас?
— Не точно сега, момчето ми.
— Намери жълтиците ми — извика Дейвид, докато се приближаваше — или ще те обеся на оградата.
С неподобаващи за пират писъци Люк се отдалечи, за да отброи следващите крачки по картата заедно с брат си.
— Какво има, скъпа?
— Нищо. — Роз поклати глава. — Малко главоболие, реших да се прибера по-рано. Дано не си заровил нещо наистина. Не искам да те уволня.
— Нова игра „Плейстейшън“ в извивката на най-ниския клон на онзи чинар.
— Вие сте истинско съкровище, Капитан Морган.
— Един на милион. Познавам това изражение. — Повдигна ръка към лицето й. — Би могла да заблудиш всекиго, но не и мен. Какво те е разстроило и защо си вървяла пеш дотук без яке?
— Забравих го и наистина имам главоболие. Причината е една глупава клюка, която Сиси Прат се почувства длъжна да ми съобщи.
— Някой ден ще се задави с този свой неуморен език. — Дейвид повдигна превръзката си. — Когато я откарат в погребалното бюро, ще се погрижа да бъде облечена в старомодна, залежала рокля от „Уолмарт“. Полиестер.
Роз успя да се усмихне.
— Това е жестоко.
— Да влезем вътре. Ще ти приготвя от прочутото си мартини. Можеш да ми разкажеш и да позлословим по адрес на онази кучка.
— Въпреки че звучи забавно, мисля, че имам нужда от два аспирина и двайсет минути сън. И двамата знаем, че не бива да разочароваш момчетата. Хайде, капитане. — Целуна го по бузата. — Върви да ги командваш.
Влезе в къщата, направо на горния етаж. Изпи аспирина, който сама си бе предписала, и се изтегна на леглото.
Докога грешката, която бе допуснала с втория си брак, щеше да тежи като камък на шията й? Колко пъти съдбата щеше безмилостно да й напомня за нея?
Край на суеверните надежди, че с петнайсетте хиляди долара, които му бе позволила да отмъкне от банковата й сметка, е платила цената и възстановила равновесието в живота си.
Беше се простила с парите и нямаше смисъл да съжалява за това свое наивно решение. Бракът оставаше факт от миналото й, който не можеше да заличи, колкото и да се самонаказва.
Рано или късно той отново щеше да стъпи накриво, да подцени жената, чиято глава е завъртял, или да се опита да измами някого, след което щеше да офейка от Мемфис, далеч от нея.
И хората щяха да намерят друга тема за обсъждане, както ставаше винаги.
Не проумяваше как е успял да убеди някого, че тя го е нападнала, при това в собствения си дом. Но доста умело се преструваше на наранен и беше най-убедителният лъжец, когото познаваше.
Не можеше и нямаше смисъл да се защитава, по какъвто и да е начин. Така само би наляла масло в огъня. Щеше да постъпи както винаги, да стои далеч от хорските клюки — физически и емоционално.
Можеше да си позволи да е сърди за известно време. Все пак и тя не бе идеална. После щеше да продължи да живее живота си както по-рано.
Както самата тя желае.
Затвори очи. Не очакваше да заспи, но се унесе в онова полусънно състояние, което често й се струваше по-успокояващо.
В унеса си се озова сред своята сенчеста градина, където се наслаждаваше на пролетния полъх и вдъхваше уханията, носещи се във въздуха.
