— Ами… трябва да помисля. Детската, която в онези дни се е намирала на третия етаж. Главната спалня. Явно се е изнесла оттам. Кухнята. Заявявала, че кракът й няма да стъпи в гаража за файтони. Съдейки по описанията на баба ми, не мисля, че е била симпатична жена. Всички предполагаха, че е виждала Невестата. Ако е имало по-ранни появи, не зная. Но е малко вероятно. Установихме, че е живяла около 1890-а.
— Предположение, основано само на кройката на роклята и прическата й — каза той, докато пишеше. — Не е убедително.
— Но определено звучи разумно и логично.
Мич вдигна поглед, усмихна й се и зад очилата очите му добиха замислен израз.
— Може би. Възможно е да сте прави, но искам да разполагам с малко повече информация, преди да го приема за факт. Какво е станало с твоите пралели, по-големите сестри на Реджиналд-младши?
— Не мога да кажа. Не съм познавала никоя от тях, не ги помня. Не са били близки нито с баба ми, нито с баща ми. Баба ми е опитвала да заздрави семейните връзки и баща ми да се сближи с техните деца като с братовчеди. Все още се чувам с някои от тях.
— Биха ли се съгласили да разговарят с мен?
— Не всички. А някои вече са покойници. Ще ти дам имената и номерата им.
— На всички живи — настоя Мич. — Мога да бъда убедителен. Пак ли? — промърмори, когато приспивната песен отново зазвуча от бебефона на отсрещната стена.
— Да. Искам да нагледам Лили.
— Имаш ли нещо против да дойда с теб?
— Не. Ела. — Тръгнаха заедно нагоре по стълбите — Най-вероятно ще спре, преди да стигнем там. Така става обикновено.
— Между 1890-а и 1895-а е имало две дойки, три гувернантки, една помощник-икономка, дванайсет прислужници, лична камериерка и три готвачки. Издирих някой имена, но тъй като не е отбелязана възрастта, трябва да поровя доста архиви, за да отсея вероятностите. Ако и когато успея, ще се заема със смъртните актове и ще проследя произхода им.
— Доста ще трябва да се потрудиш.
— Важно е човек да обича работата си. Права си, пеенето престана.
Но те продължиха по коридора към детската стая.
— Все още е студено — отбеляза Роз. — Но и студът бързо изчезва.
Застана до креватчето и придърпа одеялцето под брадичката на спящото дете.
— Толкова кротко бебе — тихо каза тя. — Спи непробудно почти през цялата нощ. Никое от моите не беше така спокойно на тази възраст. Всичко е наред. Да тръгваме.
Излезе и остави вратата отворена. Бяха стигнали до площадката на стълбите, когато часовникът започна да бие.
— Полунощ ли е? — Роз погледна ръчния си часовник, за да се увери. — Не предполагах, че е толкова късно. Е, честита Нова година.
— Честита Нова година. — Мич хвана ръката й, преди да продължат по стъпалата, докосна бузата й и попита: — Имаш ли нещо против?
— Не.
Устните му погалиха нейните съвсем леко — като изтънчен кавалерски жест за отбелязване на празника. Откъм източното крило на къщата като изстрел отекна затръшване на врата.
Въпреки че сърцето й подскочи, гласът й остана спокоен, когато отбеляза:
— Явно тя не одобрява.
— Ядосана е. Е, щом ще се сърди, нека й дадем основателна причина.
Този път, без да пита, Мич плъзна ръка към тила й. И сега допирът на устните му не беше лек и изтънчен. В корема й се надигна прилив на топлина, когато целувката стана дълбока и страстна и тялото му се притисна към нейното. Усети как топлината нахлу в кръвта й като бърз, неудържим поток и в миг на лудост се понесе с него.
Вратата в източното крило се затръшваше отново и отново, а часовникът продължаваше да бие непрестанно след дванайсетте удара.
Бе очаквал вкусът й да бъде точно такъв — издаващ зрялост и сила, по-скоро тръпчив, отколкото сладък. Бе копнял да усети как тези устни се движат заедно с неговите, да почувства допира на стройното й тяло до своето. Сега, когато изживяваше това наяве, искаше то да продължи.
Но Роз се отдръпна назад, отвори широко очи и срещна погледа му.
— Е, вече я вбесихме.
— Това е само началото.
— Мисля, че с най-добре да… успокоим нещата за тази вечер. Трябва да вдигна съдовете от масата в гостната и да легна при Лили.
— Добре. Ще събера записките си и ще си тръгна.
В гостната Роз струпа съдовете на количката, докато той събираше нещата си.
— Наистина си трудна за разбиране жена, Розалинд.
— Сигурно е така.
— Знаеш, че бих искал да остана и да те отнеса до леглото.
— Да, зная. — Тя прикова поглед в него. — Не водя любовници… бих излъгала, ако кажа, че не водя любовници в спалнята си, но истината е, че не го правя прибързано или лекомислено. Ако се реша на тази стъпка с теб, ще бъде сериозно, Мичъл. Много сериозно. И двамата трябва да помислим.
— Никога ли не си се втурвала слепешком към пропастта, Роз?
— Правила съм го. Но винаги искам да съм сигурна, че ще се приземя на крака. Ако не проявявах интерес към теб, щях да ти го кажа откровено. Не обичам да разигравам мъжете. Вместо това ще споделя, че съм достатъчно впечатлена, за да си помисля. И да съжалявам, че вече не съм млада и безразсъдна и не действам импулсивно.
Телефонът звънна.
— Отново е Хейли. Трябва да се обадя, иначе ще изпадне в паника. Карай внимателно.
Отиде да вдигне слушалката и докато уверяваше Хейли, че детето й е добре, спи като ангелче и не е създавало никакви проблеми, входната врата се затвори зад гърба на Мич.
Осма глава
„Няма нищо лошо в малко сдържаност“, реши Мич. Тази жена бе загадка и тъй като една загадка не можеше да се тълкува ясно и категорично, най-добре беше човек просто да я приеме, вместо да си блъска главата, докато полудее.
Той също щеше да се опита да се държи сдържано и да насочи енергията си към разбулване на други мистерии, освен загадъчната Розалинд Харпър.
Предстоеше му доста ходене по мъките и ровене в книжа. С няколко часа работа на компютър щеше да свери рождените и сватбените дати от семейната Библия на рода Харпър. Вече бе направил родословното дърво, използвайки информация от интернет и съда.
Клиентите обичаха схемите. Освен това те бяха неговите инструменти, както и копията от семейни снимки и писма. Закрепваше всичко на голямо табло. В този случай — на две, в домашния си офис и в библиотеката на Харпър Хаус.
Портрети, стари снимки, писма, дневници и нахвърляни семейни рецепти — с всички тези вещи хората оживяваха. Когато си ги представяше живи, с всекидневните им занимания, навици, недостатъци и оплаквания, те означаваха за него повече, отколкото всеки проект или работа на света.
Можеше да прекара часове в прелистване на градинарските записки на Елизабет Харпър и бебешкия й албум за бащата на Роз, който тя бе запазила. Как иначе би разбрал, че мъжът, чиято кръв тече във вените на Роз, се е разболял от цьолиакия1 на три месеца, а десет месеца по-късно е направил първите си крачки?
Подробностите, малките парченца, изграждаха цялостната картина на миналото и настоящето.
На сватбената снимка на Елизабет и Реджиналд-младши забеляза приликата на Розалинд с дядо й.
