— На първата сбирка бях изплашен до смърт. — Отново отхапа от сандвича си. — Седях на най-задния ред в сутерена под малката църква и треперех като дете.
— Голяма смелост.
— Издържах трезвен три месеца, десет дни и пет часа, но отново посегнах към бутилката. Следващото ми постижение беше единайсет месеца, два дни и петнайсет часа. Разбира се, тя не можеше да се върне при мен. Беше срещнала друг мъж, а и бях загубил доверието й. Използвах това като повод пак да се напия и през следващите два месеца отново затънах, но и отново изпълзях от дупката — Мич повдигна чашата си с кафе. — През март ще станат четиринайсет години оттогава. Пети март. Сара ми прости. Освен смела тя е и много великодушна жена, която заслужаваше нещо по-добро от това, което получаваше от мен. И Джош ми прости — и от четиринайсет години насам съм добър баща. Поне така мисля.
— Човек трябва да е смел и силен, за да се изправи срещу демоните си, да ги победи и да продължи да се среща с тях всеки ден. И много добър и мъдър, за да поеме вината върху своите плещи, вместо да я прехвърля на други, дори отчасти.
— Не съм герой само защото вече не пия, Роз. Но се радвам, че съм трезвен. Да можех да откажа и кафето.
— Ставаме двама.
— Е, след като продъних ушите ти с разказа си, ще те помоля да ми върнеш услугата и да ми дадеш първото интервю, когато свършим с вечерята.
— Добре. Ще записваш ли на аудиокасета?
— Отначало — да. После ще водя бележки.
— Тогава най-добре е да отидем в гостната, там е малко по-удобно.
— Дадено.
Роз нагледа Лили и отговори на първото обаждане на Хейли. Мич пренасяше всичко необходимо от библиотеката, а тя извади купата с пресни плодове — Дейвид се бе погрижил за всичко, — нарязаното сирене и бисквитите.
Докато буташе количката към гостната, Мич се промъкна зад нея.
— Дай на мен.
— Не, мога и сама. Но не е зле да запалиш камината. Ще бъде приятно. Вечерта е хладна, но, слава богу, ясна. Няма да се безпокоя, че пиленцата ми ще карат по хлъзгаво шосе към дома.
— Преди малко и аз си помислих същото за своето. Тревогите нямат край, нали?
— Никога.
Роз подреди храната и чашите, седна на дивана и инстинктивно опря крака на масичката. Изненадано погледна ходилата си. Знаеше за навика си, но не си го позволяваше пред гости. Загледа се в гърба на Мич, докато той слагаше подпалки, приклекнал пред камината.
Навярно това означаваше, че се чувства спокойна в негово присъствие. Не трябваше да гледа на него просто като на гост, щом му бе позволила да разкрие всички тайни на семейството й.
— Права си, приятно е да има огън.
Мич се върна, нагласи касетофона си, разтвори бележника си и се настани в другия край на дивана, обърнат с лице към нея.
— Искам да започнем от първия път, когато си видяла Амелия.
„Направо по същество“, отбеляза тя.
— Не зная дали си спомням точно първия път. Била съм твърде малка. Помня гласа й, песента й и успокояващото й присъствие. Ако не ме лъже паметта, отначало мислех… че е майка ми. Но тя не се числеше към майките, които бдят над децата си нощем, и не помня някога да ми е пяла. Спомням си, че тя… Амелия, дойде при мен няколко пъти, когато боледувах. Имах настинка, температура. Появите й бяха нещо, с което бях свикнала.
— Кой ти е разказвал за нея?
— Баща ми, баба ми. Повече баба ми, предполагам. Близките ми говореха за нея някак нехайно и неясно. Едновременно се гордеехме, че имаме призрак, и се срамувахме от това. Зависеше кой говори. Баща ми смяташе, че е една от невестите на семейство Харпър, а дядо ми твърдо вярваше, че е била слугиня или гостенка, жена, наранена по някакъв начин. Че е починала тук, но не е от рода ни.
— Споделяли ли са баща ти, баба ти и майка ти свои лични преживявания с нея?
— Майка ми получаваше пристъп на мигрена винаги, когато някой засегнеше тази тема.
Суховатият й той накара Мич да се усмихне, докато гледаше как си намазва бисквита с топено сирене.
— Имах възрастна леля, която се държеше по подобен начин. Твърдеше, че някой й е направил магия. Не можеше да не го спомене поне по веднъж на ден.
— Не мога да проумея защо някои хора изпитват удоволствие да занимават околните със здравословното си състояние. Майка ми не просто се оплакваше от своето, а го правеше като мрачно предвещание, нещо, към което имаше слабост. Предупреждаваше ме, че един ден ще наследя това бреме. Надявала се да не съсипе здравето ми както нейното.
— Значи се е страхувала от Амелия.
— Не, не. — Роз махна с ръка и захапа бисквита. — Харесваше й ролята на страдаща, крехка жертва. Не звучи никак ласкаво от устата на единственото й дете.
— Да кажем, че просто си откровена.
— Едно и също е. Друг път твърдеше, че моето раждане е съсипало здравето й. Понякога — че като дете е боледувала от пневмония. Едва ли има значение.
— Всъщност може да се окаже полезно. Всяко сведение, всяко лично наблюдение и спомен биха помогнали като част от общата картина. А баща ти?
— По-скоро се забавляваше от идеята за призрака и пазеше съкровени спомени за нея от детството си. Но се дразнеше и срамуваше, ако тя изплашеше някой гост. Баща ми беше много гостоприемен и изпитваше огромно неудобство, ако гостите ни са имали неприятно изживяване в къщата.
— Какви бяха неговите спомени?
— Нещата, които вече си чувал. Всички си спомнят почти едно и също. Приспивна песен, посещения в стаята на детето и майчинско присъствие до дванайсетата му година.
— Никакъв страх?
— Не, доколкото съм чувала от баща си. Но баба ми споменаваше, че като момче е имал кошмари. По един-два пъти в годината сънувал жена в бяло, с блеснали очи, и чувал писъците й в съзнанието си. Понякога се намирала в стаята му, понякога навън, както и самият той… в съня си.
— Това означава, че сънищата са още една обща нишка. Ти сънувала ли си я?
— Не, но…
— Какво?
— Мислех, че причината са тревогите ми. През седмиците преди сватбата ни с Джон имах странни сънища. За буря, притъмняло небе, гръмотевици и студен вятър. Яма в градината, подобна на гроб, а в нея — увехнали цветя. — Беше ужасно, но свърши, когато се омъжих. Скоро почти забравих.
— А от тогава?
— Не, никога. Баба ми я е виждала по-често от всички, поне доколкото другите си признаваха. В къщата, в градината, в детската стая на баща ми. Никога не ми е разказвала за страховити преживявания. Но може би не е искала да ме плаши. От всичките ми близки тя говореше за Амелия с най-дълбоко съчувствие. Но честно казано, това не бе честа тема за разговор. Просто я приемахме и не й обръщахме внимание.
— Тогава да поговорим за предците ти. — Мич извади очилата от джоба на ризата си, за да прочете записките си. — Най-отдавнашните й появи, за които си чувала лично, са били при баба ти, Елизабет Маккинън-Харпър.
— Не съвсем точно. Казваше ми, че дядо ми, нейният съпруг, е виждат Невестата като дете.
— Били са разкази, които тя е чувала, а не нейни преживявания. Като заговорихме за това, помниш ли някой да е споменават за срещи на поколението преди дядо ти с нея?
— А… тя казваше, че свекърва й, моята прабаба, отказвала да влиза в някои стаи.
— Кои стаи?
