Звучеше дрънчене на играчки, радостно детско гукане и неподправено задоволство в плътния женски глас. По-късно я чу да пее, за да приспи детето.
Скоро дочу шепот и въздишка — и най-сетне настъпи тишина.
Самият той въздъхна съжалявайки, че интересната сцена е свършила. Посегна към каничката с кафе, но се оказа празна. За кой ли път.
Отнесе я в кухнята, за да си свари пак, и тъкмо се бе загледал навън, когато Роз влезе.
— Здравей — каза той. — След малко ще се махна от пътя ти. Дейвид каза, че мога да си варя кафе, когато пожелая.
— Разбира се. Канех се да си взема от студеното плато, което той приготви преди малко. Искаш ли да го опиташ?
— Да благодаря. Спомена, че има нещо за хапване, когато ми показваше къде да намеря кафе. И… — Той широко отвори очи, когато Роз извади подноса и купите. — Престарал се е.
— Бои се, че ще умра от глад, ако не ми остави достатъчно храна за шестима. — Извърна глава към него. — И?
— Моля?
— Искаше да кажеш още нещо. За Дейвид ли?
— А, имах чувството, че ме сваля.
Роз извади няколко пресни дълги хлебчета.
— Сигурна съм, че не е бил твърде нахален.
— Не, не беше. Всъщност… просто любезничеше.
— Дано не се чувстваш обиден.
— Не. Дори бих казал, че съм поласкан, като се има предвид възрастовата разлика.
— Харесва те с очилата за четене.
— С… какво?
— Онези очила с роговите рамки. Явно го карат да се разтапя. На едно място ли да сложа всичко, или ще си избереш в отделна чинийка?
— На едно място. Благодаря.
— Не ми коства нищо, защото и бездруго се канех да взема за себе си.
Тя рязко вдигна глава, когато в бебефона зазвуча гласът на Амелия.
— Кара те да подскочиш, нали? — каза Мич. — Всеки път.
— Не идва в стаята на Лили всяка вечер, както при момчетата. Предпочита момчета. Предполагам, знае, че Хейли е излязла, и иска…
Роз замълча. Когато се сети за бебефона в библиотеката, пръстите й трепнаха, което рядко се случваше. Спомни си как се бе държала с Лили преди малко.
— Сигурно бебефонът ти е пречил, докато работеше.
— Не, ни най-малко.
— Можеш да го изключваш, когато си там. Господи, сложихме навсякъде. Хейли дори купи един с видеоекран за своята стая. Има страхотни неща за улеснение на майките.
— Ти си била добра майка. Пролича си — добави той, — докато беше горе с малката.
— Да. Все още съм. Това е най-важната ми кариера.
Но си бе въобразявала, че е насаме с Лили. Колко ли пъти бе изпяла глуповатата песничка на Елмо?
Най-добре да не мисли.
— В библиотеката ли ще вземеш тези неща, за да хапваш, докато работиш, или ще ги изядеш тук?
— Тук, ако нямаш нищо против.
— Нямам. — Роз се поколеба, но отново отвори хладилника и извади шампанското. — Тъй като е Нова година ще го отворя. Не е зле все пак да почувстваме, че е празник, вместо да се задоволим със сандвичи и кафе.
— Благодаря, но не пия. Не мога.
— О! — Как можеше да е толкова глупава и бавно загряваща? Нима не бе забелязала, че той никога не пие алкохол? Защо не напрегна ума си да събере две и две, вместо да постави госта в неудобно положение? — Е, добре, тогава кафе.
— Моля те. — Мич се приближи и сложи ръка на рамото й, преди тя да прибере бутилката обратно. — Отвори я, не се лишавай от това удоволствие. Не се дразня, когато някой друг си пийва. За мен е важно околните да не се чувстват неловко. Особено ти. Дай ми я, нека ти помогна. — Взе бутилката. — Не се безпокой, отварянето на бутилка не е отклонение от правия път.
— Честна дума, не исках
— Защо? Да не би на врата ми да виси табела „Излекувал се алкохолик“?
Роз леко се усмихна и отиде до бюфета, за да си вземе чаша.
— Не.
Мич бързо освободи тапата със силен празничен пукот.
— Започнах да пия, когато бях на около петнадесет. Отмъквах по някоя и друга бира, както правят повечето момчета. Нищо страшно. Просто обичах леденостудената бира. — Сложи двете чинии на масата и си наля кафе, докато Роз сервираше останалата част от скромната вечеря. — В колежа участвах в щури запои, но мнозина го правят, а и не съм имал проблеми заради това. Получавах високи оценки и завърших с отличие, като първенец на курса. Обичах лекциите почти толкова, колкото студената бира. Отегчавам ли те с този разказ?
— Не — отвърна тя, гледайки го в очите, — не ме отегчаваш.
— Добре. — След първата хапка Мич кимна. — Приготвяте страхотни сандвичи, госпожо Харпър.
— Благодаря.
— И така… завърших университет, а после и магистратура. Станах преподавател, ожених се и защитих докторат. Роди ми се прекрасен син. Но пиех. Бях… от кротките пияници, ако разбираш какво имам предвид. Никога не съм обиждал, посягал физически на някого или размахвал юмруци. Но би могло да се каже, че никога не изтрезнявах напълно, откакто се роди Джош… честно казано, дори малко по-отрано. — Опита от картофената салата на Дейвид. — Работех, преподавах, пишех и осигурявах приличен живот на семейството си. Пиенето не пречеше и на работата ми, както преди на следването. Но заради него загубих съпругата и сина си.
— Съжалявам, Мич.
— Не заслужавам. Сара, бившата ми съпруга, правеше всичко, което бе по силите й. Обичаше ме и искаше живота, който й бях обещал. Остана с мен по-дълго, отколкото би ме търпяла, която и да е друга. Умоляваше ме да престана, а аз обещавах и я уверявах, замазвах очите й. Плащах сметките, нали? Имахме хубава къща и никога не сме закъснявали с ипотечните вноски. Не бях вечно залитащ, пропаднал пияница. Само по няколко чашки за освобождаване от напрежението. Вече започвах от десет сутринта, но имах право. — Замълча и поклати глава. — Лесно е да се самозаблуждаваш, че имаш право, че всичко е наред, когато през повечето време се луташ като в мъгла. Лесно е да пренебрегваш факта, че разочароваш съпругата и детето си по десетки пъти на ден. Забравяш за тържествени вечери и рождени дни, измъкваш се от леглото, където си безполезен, за да пийнеш само още едно, задрямваш, когато трябва да наглеждаш собственото си дете. Просто не си там, не и напълно. Никога.
— Трудно е, предполагам, и за всички около теб.
— По-трудно е за онези, които повличаш със себе си, повярвай ми. Отказвах да ходя с нея при брачен консултант, отказвах да говоря с когото и да било за проблема, който очевидно имах. Дори когато ми каза, че ме напуска, когато събра вещите си и тези на Джош, почти не забелязах, че са си отишли.
— Постъпила е много смело.
— Да. — Съсредоточено се загледа в лицето на Роз. — Да предполагам, че жена като теб би могла да разбере каква смелост е проявила. Измина още цяла година, докато стигнах до дъното, огледах се и осъзнах, че животът ми е празен. Бях загубил най-ценното и бе твърде късно да си го възвърна. Започнах да посещавам сбирки.
— И за това е необходима смелост.
