— Тогава, щом ще излизаш, дано нямаш нищо против аз да работя тук.
— Няма да излизам. Ще се грижа за Лили, бебето на Хейли. Придумах я да отиде на купон, а Стела и момчетата ще си устроят малко семейно тържество в къщата на Лоугън.
— Сигурно са те поканили поне на десетина купона, а двойно повече мъже искат да посрещнат Нова година с теб. Ако не е така — ще изям тези изрезки от вестници.
— Цифрите ти са преувеличени. Но важното е, че отказах всички покани. Предпочитам да съм си у дома.
— Ще ти преча ли, ако работя в библиотеката?
Роз наклони глава встрани.
— Предполагам, че и ти си поканен на не един купон.
— Ако бебето е спокойно, мога да ти отделя част от вечерта за първото интервю.
— Идеално.
— Е, добре. Напоследък бях заета — каза тя след миг. — По Коледа къщата се напълни: и тримата ми синове си бяха у дома. Това е само една от причините да не спомена за нещо, което ми се случи.
— Какво ти се случи?
— Преди две седмици Амелия ми остави послание.
— Преди цели две
— Казах ти, че бях заета. — В гласа й се прокрадна раздразнение. — Освен това не желаех да мисля за нея по празниците. Не виждам момчетата си много често и имаше безброй неща, които исках да свърша, преди да пристигнат.
Мич не каза нищо, просто извади касетофона си, приближи го към нея и го включи.
— Разкажи ми.
Раздразнението и стана още по-очевидно и между изразителните й вежди се появи дълбока бръчка.
— Тя ми каза:
— Само това ли?
— Да точно тези думи. Написа ги на огледалото.
— Кое огледало? Снима ли го?
— Не. — Ядосваше се на себе си, че не го е сторила. — Не разбирам какво значение има кое огледало. В банята ми. Току-що бях взела горещ душ. Огледалото беше запотено от парата и посланието се четеше сред капките.
— Печатно или ръкописно?
— Печатно, с удивителна на края. Ето така. — Роз взе една от химикалките му и демонстрира. — Не беше заплаха или съществена информация, затова реших, че може да почака.
— Следващия път не решавай. А какво прави, преди… — „Не си я представяй гола под душа“, заповяда си той. — … преди да влезеш под душа?
— Бях в градината и разговарях с теб.
— С мен?
— Да, в деня, когато дойде и ме завари да пъхам клони в мелачката.
— Точно след партито — отбеляза той и го записа в бележника. — Поканих те на вечеря.
— Спомена нещо за…
— Не, не, поканих те да излезем заедно. — Въодушевен, Мич заобиколи масата, облегна се на ръба й и погледна Роз право в очите. — После тя ти казва, че мъжете лъжат. Много интересно. Предупреждава те да стоиш далеч от мен.
— Аз дори не клоня към тази посока, така че едва ли има за какво да ме предупреждава.
— Явно това, че работя тук, не я дразни. — Той свали очилата си и ги остави на масата. — Очаквах и дори се надявах да се появи или по някакъв начин да изрази неодобрение. Ала досега, изглежда, нямаше нищо против присъствието ми. Но когато отправих лична покана, тя ти е оставила послание. Получавала ли си и други?
— Не.
— Хм! — Бе доловил в изражението й известно колебание. — Какво? Сети се за нещо.
— Просто странно съвпадение. Наскоро я видях, след като бях взела гореща вана. Душ, вана. Странно.
„Не си я представяй гола във ваната“.
— Какво прави, преди да влезеш във ваната?
— Нищо. Просто свърших малко работа.
— Добре. За какво си мислеше, докато лежеше във ваната?
— Не виждам какво общо има това. Беше вечерта след щурото ми коледно пазаруване. Исках да се отпусна.
— В онзи ден също се бе срещнала с мен.
— Твърде много ласкаеш егото си, Мич. Може би имаш проблем с него.
— Фактите са си факти. Навярно се е заинтригувала или обезпокоила от мислите ти. Щом може да прониква в сънищата на Стела — продължи той, когато Роз нехайно махна с ръка, — защо да не може да чете и твоите мисли?
— Идеята не ми допада. Никак.
— На мен също, но не бива да я отхвърляш. Гледам на този проект от две страни, Роз. От гледна тока на сегашните събития и на онова, което се е случило тогава. Какво, кой и защо. Всичко е свързано. Това е работата, която ти ме нае да свърша. Трябва да ми съобщаваш, когато стане нещо. И то не с две седмици закъснение.
— Добре. Следващи път, когато тя ме събуди в три през нощта, ще ти се обадя.
Мич се усмихна.
— Не обичаш да ти нареждат, нали? Свикнала си ти да даваш заповеди. Добре. Не те упреквам, затова просто учтиво ще помоля да надникна в банята ти.
— Освен че звучи доста глупаво в този момент, не трябваше ли да се прибираш, за да вечеряш със сина си?
— Джош? Какво? О, по дяволите, забравих! Наистина трябва да тръгвам. — Той хвърли поглед назад към масата. — Ще го оставим за следващия път. Би ли ми направила една услуга? Не я разтребвай.
— Не страдам от мания за подреждане.
— Слава богу! — Грабна якето си и очилата си за четене. — До вторник. Обади ми се, ако се случи нещо дотогава — Забърза към вратата, но се спря и се обърна. — Розалинд, трябва да ти кажа, че на седемнадесет си била прелестна напъпила роза, която сега цъфти в цялото си великолепие.
Тя леко се засмя и се облегна назад, когато остана сама. Вяло огледа старите си ботуши и широкия си работен панталон, изпоцапан с кал и засъхващ цимент. Предполагаше, че вълнената блуза, с която бе облечена, е на достатъчно години, за да получи шофьорска книжка.
„Мъжете лъжат — помисли си, — но понякога е приятно да го чуеш“.
Седма глава
Градинарският център щеше да затвори рано заради празника и Роз бе решила да отдели време за своите стайни растения. Имаше няколко, които се нуждаеха от пресаждане или разделяне, и други, които искаше да подготви за подаръци.
Навън беше хладно и свежо, но тя се наслаждаваше на влажния и топъл въздух в оранжерията си. Работеше върху едно от любимите си растения — огромна африканска теменужка, чийто вид бе съхранила от завещани от баба й издънки. Докато край нея звучеше чувственият глас на Нора Джоунс, внимателно избра шест нови листа и ги отдели за резници. Сложи ги в силно наторена почва в саксията. След месец щяха да пуснат коренчета и да образуват нови издънки. Тогава щеше да ги пресади поотделно в бледозелените саксии, които бе приготвила.
Щеше да ги подари на Стела — за новата й къща и новия й живот.
Радваше се, че може да предаде тази съкровена част от наследството си на жена, на която истински
