да създадем илюзията, че съм отгледала трима отговорни, зрели млади мъже.
— Тази илюзия е разбита, след като той жонглира с обувки — промърмори Харпър.
— Все пак има смисъл. — Роз влезе и докосна бузата на Харпър, след това на Остин, а накрая пристъпи към Мейсън. — Може и да не сте отговорни и зрели, но и тримата сте красавци. Радвам се, че имам такива синове. Хайде, Харпър, да занесем питиетата на гостите. Остин, разкарай задника си от плота ми. Това е къща, а не селска кръчма. Мейсън, сипи чипса в купа и внимавай да не падат парченца, докато го занесеш.
— Да, шефе — казаха тримата в един глас и я разсмяха.
Коледният ден отмина неусетно. Роз се опита да запечата в съзнанието си най-ярките моменти: искрената радост на Мейсън от старинната чанта с медицински принадлежности, която му бе подарила; оспорвания мач на масата с пластмасови футболисти между Харпър и Остин, предвидимия интерес на Лили към кутиите и опаковките вместо към играчките; и задоволството, с което Хейли позираше с новите си обици.
Радваше се, докато гледаше Лоугън, седнал с кръстосани крака на пода, да показва на момчетата на Стела — които вече приемаше като свои синове — малките градинарски инструменти в кутии, изработени специално за тях.
Искаше й се да забави часовника поне в този ден, в този единствен ден, но стрелките препускаха — от сутрешното вълнение при отварянето на подаръците до разточителната вечеря, която Дейвид бе приготвил и сервирал в най-красивите й порцеланови съдове.
Преди да усети, къщата отново стана тиха.
Слезе на долния етаж, за да погледне елхата за последен път и да поседи сама в приемната с чаша кафе и спомените от деня, както и от всички предишни Коледи.
Изненадана да чуе стъпки, вдигна очи и видя синовете си.
— Мислех, че сте отишли у Харпър.
— Чакахме да дойдеш — каза той.
— Да дойда?
— Винаги слизаш долу на Коледа, след като всички си легнат.
Роз повдигна вежди срещу Мейсън.
— Нямам тайни в тази къща.
— Имаш много — възрази той. — Но не и тази.
Остин се приближи, взе кафето й и го замени с чаша шампанско.
— Какво е това?
— Малък семеен тост — отвърна синът й. — Но след като ти поднесем подаръка, който имаме за теб.
— Още един? Трябва да освободя цяла стая в къщата, за да побера всичко, което получих тази сутрин.
— Този е специален. Вече имаш място за него — или поне преди време имаше.
— Не ме дръжте в напрежение. Какво сте намислили?
Харпър се върна в коридора и донесе кутия, опакована със златисто фолио. Сложи я до краката й.
— Отвори го и ще видиш.
Обзета от любопитство, тя остави чашата си и започна да се бори с опаковката.
— Не казвайте на Стела, че съм я разкъсала ще бъде ужасена. Не мога да повярвам, че тримата сте се наговорили да направите нещо заедно, още по-малко, че сте го крили досега. Мейсън трудно държи езика си зад зъбите.
— Мога да пазя тайна, когато се налага. Не знаеш, че веднъж Остин взе колата ти и…
— Млъкни! — Остин грубо побутна брат си. — Не съм извършил тежко нарушение и не подлежа на наказание. — После чаровно се усмихна на Роз, която го гледаше навъсено. — Въпреки че е идиот, мамо, знаеш, че не бих го наранил.
— Предполагам.
Но се запита дали наистина е така, докато разтваряше фолиото. Сърцето й направо замря, когато извади старинно огледало с резбован капак.
— Много прилича на онова, което счупихме. Резбата е почти същата, както и формата — каза Харпър.
—
— Хей! Харпър даде идеята да го използваме като сандъче за съкровище. Не съм виновен, че го изпуснах от проклетото дърво. Аз бях най-малкият.
— О, господи, толкова побеснях, че едва не одрах и трима ви живи.
— Пазим мъчителни спомени за това — увери я Остин.
— Беше наследство от семейството на баща ви — промълви Роз с пресипнал глас и докато в гърлото й напираха сълзи, прокара пръст по лакираното дърво. — Подари ми го в деня на сватбата ни.
— Заслужавали сме да ни одереш живи. — Харпър седна до нея и потърка ръката й. — Знаем, че не е същото, но…
— Не, не, не! — В изблик на чувства, тя извърна глава и за миг докосна лицето си до ръката му. — Чудесно е, че сте си спомнили. Че сте се сетили и сте го сторили.
— Тогава ти заплака — прошепна Мейсън, наведе се и потърка буза в косите й. — Това е единственият път, когато съм те виждал да плачеш. Никой от трима ни не ще го забрави, мамо.
Роз едва се сдържа да не заплаче и сега, прегръщайки синовете си.
— Това е най-красивият подарък, който съм получавала и ще го ценя повече от всичко, което имам. Всеки път, когато го погледна ще си ви спомням такива, каквито бяхте тогава и каквито сте сега. Толкова се гордея с момчетата си. Винаги съм се гордяла. Дори когато ми се искаше да ви одера.
Остин й подаде чашата и донесе още три — за себе си и братята си.
— Честта се пада на Харпър, като най-голям син. Но държа да бъде изтъкнато, че аз съчиних тоста — каза той.
— Заедно го съчинихме — възрази Мейсън.
— Главно аз. Давай, Харпър.
— Ще го произнеса, ако замълчите за пет секунди. — Харпър повдигна чашата си. — За нашата майка, за всичко, което означава тя за нас, и за всичко, което прави за нас всеки ден.
— О, не мога повече! — Напиращите сълзи бликнаха от очите й. — Предавам се.
— Поплачи си. — Мейсън се наведе и целуна влажната й буза. — Винаги се отразява добре.
Съсредоточаването върху работата й помогна, както обикновено, да запълни празнотата, останала в сърцето и, след като се бе сбогувала с двама от синовете си.
Почивните дни щяха да се нижат бавно, както всяка година, затова — по примера на Стела — се залови с организиране. Почисти инструментите си, лъсна плотове, поработи върху каталозите и най-сетне стигна до приемлив дизайн на торбите за пръст.
Остана й малко време да помогне на Хейли да напълни няколко калъпа за отливане на бетонни сандъчета.
— Не мога да повярвам, че Коледа отмина. — Хейли приклекна и започна да заглажда бетона, който Роз сипваше. — Толкова очакване и подготовка, а всичко свърши като един миг. Миналата година, първата след смъртта на татко, беше ужасно и празниците сякаш нямаха край.
— Когато скърбим, ни се струва, че времето тече бавно, а радостните мигове отлитат неусетно. Не знам защо е така.
— Спомням си само колко много исках да свършат… за да престана да чувам
