здравето, но не съм сигурен, а се боя да я попитам. Спомних си за онова, което ти взе от дома ми миналата пролет. Мога ли да го получа обратно?
— Спасих го от сигурна гибел.
— Не знаех, че го убивам. Дори не знаех, че се намира там.
— Няма оправдание за липсата на грижи.
— Не бъди толкова сурова. Какво ще кажеш да положа писмена клетва, че ще се грижа по-добре за него? Всъщност ще разчитам на нея да го наглежда, поне веднъж на две седмици. Ще имаш право да го посещаваш ако се безпокоиш за него.
— Ще си помисля.
Когато пристигнаха, залата вече бе пълна и витаеше атмосфера на очакване. Придвижиха се сред шумната, развълнувана публика и си проправиха път до своите места, докато двата отбора тренираха подавания на терена.
— Джош е онзи там, с номер осем.
Роз проследи с поглед високото момче в бял екип със сини кантове, което скочи напред, силно удари по таблото и я вкара в коша.
— В добра форма е.
— Достигна до десето място в листата на най-ценните млади играчи на NBA. Догодина ще играе в „Селтикс“. Трудно ми е да повярвам. Няма да се хваля цяла вечер, но имам право да го спомена.
— Преминава в професионалната лига? „Селтикс“? Хвали се колкото искаш. На твое място не бих престанала.
— Няма да прекалявам. Впрочем Джош е пойнтгард — позицията, която ръководи атаката на отбора от центъра.
Докато Мич я запознаваше с основните баскетболни термини, Роз го слушаше и отпиваше от газираната вода.
Същевременно следеше светкавичните движения на терена, бурните възгласи и отекващите удари на топката.
По време на първата четвъртина той се приближаваше да й обясни някое съдийско решение, тактика или отиграване.
До момента, в който тя скочи на крака заедно с всички останали фенове от Мемфис, които освиркаха съдията, и закрещя:
— Тези рефери имат нужда от очен хирург! Бяхме завладели позиции, нали? С три крака ли трябва да стъпим на земята? Ощетени сме, за бога!
Когато отново седна с гневна въздишка, Мич се почеса по брадичката.
— Е, или съм изключителен учител, или ти разбираш от баскетбол.
— Имам трима сина. Разбирам и от баскетбол, и от футбол, и от бейзбол. Преди време знаех доста и за професионалната борба. Но и за тримата тези етапи са минало. — Роз откъсна поглед от терена за миг и му се усмихна. — Но очевидно ти бе толкова приятно да образоваш непросветената дама, че не исках да развалям удоволствието.
— Благодаря. Искаш ли царевични пръчици?
— Не бих отказала.
Играта бе интересна. Роз искрено се засмя, когато на полувремето Джош забеляза баща си сред публиката и се усмихна широко. Още по-забавно й стана, когато момчето отмести поглед към нея, а след това отново към Мич и въодушевено вдигна палци срещу него.
„Мемфис Тагърс“ победи „Олд Мис Ребълс“ с три точки и тя реши, че почти си е струвало да се прости с хубавия си кашмирен пуловер заради това преживяване.
— Ще изчакаш ли да поздравиш сина си?
— Не тази вечер. Ще се забави в съблекалнята повече от час, а после ще бъде заобиколен от обожателки. Но искам да те запозная с него някой ден.
— Ще се радвам. Истинско удоволствие е човек да го гледа на терена — не само заради стила и техниката му, въпреки че и двете са завидни, а защото играе с хъс. Личи си колко обича този спорт.
— Запален е по него от съвсем малък.
Мич обгърна талията й и я преведе между оттеглящите се зрители.
— Ще ти бъде трудно, когато той се премести в Бостън.
— Винаги е мечтал за това. Донякъде ми се иска и аз да отида там с него, но рано или късно човек трябва да позволи на децата си да поемат по свой път.
— Когато по-малките ми синове заминаха, мислех, че няма да го преживея. Струваше ми се, че до вчера са били на пет години.
Докато вървяха през паркинга, Мич хвана ръката й.
— Би ли приела покана за вечеря?
— Не днес. Трябва да стана рано сутринта. Все пак благодаря.
— Тогава утре вечер.
Роз го стрелна с поглед и отвърна:
— Трябва да те предупредя, че обикновено дори стадо диви коне не би ме накарало да изляза две поредни вечери. Освен това утре има сбирка на градинарския клуб, която не мога да пропусна поради лични причини.
— А вдругиден?
— Не се отказваш лесно.
— Имам ли шанс?
— Да. —
— Можеш да готвиш?
— Разбира се. Кухнята е недостъпна територия, когато Дейвид е в къщата, но съм добра готвачка.
— В колко часа е вечерята?
Роз се засмя:
— Нека бъде в седем.
— Ще дойда.
Когато стигнаха до колата му, Мич заобиколи от нейната страна, нежно я обърна с лице към себе си, плъзна ръце около тялото й и я притегли. Устните му се сляха с нейните в дълга, бавна целувка.
Роз обгърна раменете му и се предаде на опиянението от топлината на тялото му, хладния въздух и желанието, намерило сдържан израз в целувката.
Той се отдръпна, прикова поглед в очите й и протегна ръка да отвори вратата пред нея.
— Направих го сега, защото реших, че ако изчакам, докато те изпратя до вратата на дома ти, ще го предвидиш. Надявам се, че успявам да те изненадвам понякога. Едва ли това е от най-лесните неща на света.
— Досега успя няколко пъти.
Когато се настани на седалката, Мич си каза, че не е зле да измисля по няколко изненади в аванс за всяка среща.
Десета глава
Харпър прекарваше часове наред всеки ден в оранжерията за присаждане, без да се отегчи или почувства нужда от компанията на други хора. Растенията, с които работеше, му носеха безкрайно очарование и удовлетворение. Независимо дали поставяше стандартна присадка, или експериментираше с нов хибрид, вършеше нещо, което обожаваше.
Обичаше и работата на открито, ашладисването и засаждането на млади фиданки. Вече бе избрал дръвчетата, които искаше да ашладиса, и щеше да прекара част от седмицата в подрязване на засадените през миналата година и събиране на калеми.
