— Допуснала е грешка — разпалено отвърна Хейли. — Мич не е като онова копеле Брайс Кларк.
— Откъде да знаем?
— Просто знаем.
— Не е достатъчно убедително.
— Определено не е недостоен за нея.
— Не съм казал това. Казах…
— Не бива да си враждебно настроен към него само защото не е богат и във вените му не тече синята кръв на семейство Харпър. — Хейли го смушка в гърдите. — Засрами се, говориш като сноб.
— Не съм казал нищо подобно, не се дръж като глупачка.
— Не ме наричай глупачка.
— Не съм те нарекъл глупачка. Господи!
— Точно сега нямам желание да разговарям с теб.
Тя се завъртя на пети и тръгна към вратата с гневна походка.
— Аз също не желая да разговарям с теб — извика той зад гърба й. Веднага се упрекна, но не можа да се отърси от тревожните си мисли, докато товареше касетките и буташе количката.
Настроен за кавга, потърси майка си. Откри я в градината, където наглеждаше парниците и розите, на които той бе поставил присадки по-рано през сезона.
Беше с тъмносин анорак, ръкавици без пръсти и ботуши, толкова стари и изтъркани, че цветът им вече не личеше. Приличаше по-скоро на извадена от музея, отколкото на неговата майка.
— Намери ли те Хейли? — извика тя.
— Да. Стоката е откарана.
— Знаеш ли, не е зле да направя още една оранжерия за разсаждане и да отглеждам палми. Скъпи, не мога да ти опиша колко се вълнувам за новите ти дръвчета. Клиентите много ще ги харесат. Мисля да взема една нектарина и една праскова за себе си. — Огледа фиданките, които синът й бе ашладисал и прикрепил с ветрилообразно поставени колчета. — Добра работа, Харпър, а онази круша там…
— Мамо, спиш ли с Мич Карнеги?
— Какво? — Изведнъж се обърна с лице към него и доволната й усмивка застина, а гордостта, която проблясваше в очите й, изчезна. — Какво ме попита?
— Чу ме. Искам отговор.
— И защо да отговарям на въпрос, който не е твоя работа?
— Искам да знам колко сериозни са отношенията ви. Имам право.
— Определено нямаш.
— Мълчах си за Кларк и това се оказа грешка. Няма да я повторя. Загрижен съм за теб, независимо дали ти харесва или не. Затова, ако ти не ми кажеш, ще попитам него.
— Няма да правиш нищо подобно, Харпър. — Роз се отдалечи на няколко крачки и застана с гръб към него. Познаваше я добре и беше сигурен, че тя полага усилия да потисне гнева си. И двамата имаха избухлив темперамент, който трябваше да овладяват. — Кога за последен път съм те питала с кое момиче излизаш или спиш?
— Кога за последен път съм се оженил за златотърсачка?
Роз се обърна рязко, а напиращият гняв гореше в очите й.
— Не ми натяквай за това! Няма да търпя!
— Не искам да ти натяквам. Колкото и да ми се сърдиш, докато съм наблизо, няма да допусна отново да те нарани някой. Какво знаем за него? Струва ми се, че вече прекрачва границата, като започва интимни отношения с клиентка.
— Много си проницателен в някои отношения — въздъхна дълбоко тя, — но нека те попитам нещо. Помниш ли някога да съм допуснала една и съща грешка два пъти?
— Не, поне досега.
— Вярата ти в мен е трогателна. — Роз свали едната ръкавица и я изтупа в крачола си. — Слушай какво ще ти кажа. Той е интересен и привлекателен мъж, с когото прекарах няколко приятни вечери. Има силна връзка със сина си, основана на взаимна обич, и тъй като самата аз се гордея със същото, печели симпатиите ми. Разведен е и поддържа добри отношения с майката на сина си и втория й съпруг. Това невинаги е лесно. Не е сторил нищо непочтено, дори според твоите високи стандарти.
— Високи са, щом става дума за теб.
— О, Харпър! Не съм прекалено взискателна.
— Кой иска да бъдеш? Желая само сигурността и щастието ти.
— Скъпи! — Роз пристъпи към него, обхвана лицето му с длани и леко раздвижи главата му. — Това би трябвало да е моя реплика. Ако положа тържествена клетва пред теб, че съм извлякла поука от грешката си с Брайс, ще се успокоиш ли?
— Само ако обещаеш да ми кажеш, ако той се опитва да те повлече в нежелана от теб посока.
— Чуй се какво говориш. Е, добре, обещавам.
След разговора Роз определено имаше повод за размисъл. Познаваше първородния си син твърде добре и все пак се изненада от опасенията му, които чу следобед.
Но нима на някоя майка й хрумваше, че децата й се тревожат за нея? В ума и сърцето й не оставаше място за тази мисъл, защото беше твърде заета с тревоги за тях.
Освен това едва сега осъзна напълно колко много го е разочаровала с Брайс. Беше наранила Харпър толкова дълбоко, колкото самата тя бе наранена, но навярно за него бе още по-тежко.
Дали бе извършила грях пред любимите си същества, който трябваше да изкупи, или времето щеше да излекува тази рана?
Търсейки уединение, влезе в стаята си през външния вход и свали работните си дрехи.
Тръгна към хола си с намерението да пусне музика и да прекара известно време в скициране, за да се отърси от напрежението. Но видя купчинките писма на бюрото си. Както винаги, Дейвид бе отделил личната й кореспонденция — напоследък оскъдна, защото повечето й познати вече ползваха електронната поща — от деловата и сметките.
Тъй като предпочиташе да получава първо лошите новини, седна и се залови да прегледа сметките. Сумата на разходите за къщата я накара да потръпне за миг, но това бе цената, която трябваше да плаща за толкова пространство, обитавано от толкова хора.
Извади чековата си книжка и си обеща, че скоро, най-късно през следващия месец, ще се регистрира за плащане на сметки по интернет. Разбира се, всеки месец си обещаваше същото. Но този път реши най-сетне да го изпълни. При първа възможност щеше да помоли Стела да й покаже как.
Подписа чекове за електричеството, газта, телефона и задължението по кредитната си карта. Намръщи се при вида на писмо от друга кредитна компания. Понечи да го изхвърли, предполагайки, че е рекламна брошура, но размисли и го отвори за всеки случай.
Разтвори широко очи, когато прочете общия размер на дълга. Над осем хиляди долара. Осем
Не бе ползвала кредит от тази компания и определено не бе натрупала осем хиляди задължение. Ресторанти, електроника, мъжки облекла от „Дилардс“.
Озадачена посегна към телефона, за да съобщи за недоразумението и загуби половин час в подробно преглеждане на разпечатки.
После се обади на адвоката си.
Щом задейства машината, най-сетне си отдъхна, но неприятното чувство на стягане в стомаха остана. Картата бе издадена на нейно име, с нейните данни, адрес, номер на социална осигуровка и дори моминското име на майка й. Другият потребител беше регистриран като Ашби Харпър.
„Хитро — помисли си. — Дяволски хитро“.
Не бе използвал собственото си име и не бе натрупал дълга на обичайните места, които посещаваше. Несъмнено картата вече беше унищожена. Последното плащане с нея бе извършено три дни преди блокирането й.
Проклетият Брайс бе предвидил всичко, както винаги.
„Парите не са били главна го му цел“, осъзна тя. Всичко, което си бе позволил за нейна сметка, му
