доставяше допълнително удоволствие, но го бе сторил, за да й създаде неприятности, да я изнерви и най- вече да й
Не се и надяваше да се докаже, че потребителят на картата е той и че е измамил кредитната компания. Тя щеше да загуби време и усилия, за да докаже злоупотребата, а може би и да плати съдебни такси.
Дребна, подла хитрина, напълно в негов стил.
А Харпър, горкият Харпър, се боеше, че отново може да допусне същата грешка. Не и в близките милион години.
За да има малко повече време да се опомни, пропусна вечерята и написа дълги, подробни писма на по- малките си синове, преди да се обади на Харпър.
Когато разбра, че децата са си легнали, повика Харпър, Дейвид, Стела и Хейли в главната приемна.
— Съжалявам — започна тя, — навярно някои от вас имат планове за вечерта, но няма да ви отнема много време.
— Не се безпокой — обади се Стела. — Станало е нещо. Просто ни кажи какво.
— Вече предприех някои стъпки, за да се справя с положението, но вероятно на всеки от вас ще бъдат зададени поне по няколко въпроса. Тази вечер, докато преглеждах сметките, попаднах на писмо за задължение, което не съм натрупала, по кредитна карта, каквато нямам. Но в молбата за издаването й са били попълнени важни мои лични данни. Разбира се, компанията ще разкрие измамата. Но изискаха от мен списък на всички лица, които живеят в къщата, и трябва да го знаете. Убедена съм, че е дело на Брайс. Той разполага с информацията и е напълно способен да го стори.
— Не си длъжна да плащаш — припряно вметна Хейли. Веднъж се случи нещо подобно в книжарницата, където работех. Не си длъжна.
— Разбира се, че няма да платя. Но ще ми коства време и енергия, а и успя да ме разстрои, какъвто безспорно е бил мотивът му. Освен това наруши спокойствието в дома ми, което му доставя огромно удоволствие, сигурна съм. Съжалявам. — Роз погледна Харпър. — Искрено съжалявам.
— Не го казвай отново — тихо отвърна той. — Не искам да чувам безброй пъти колко много съжаляваш, мамо. А полицията?
— Навярно ще се размърдат, обаче ще споделя какво ми каза адвокатът. Кредитната компания ще проведе разследване, но трудно ще докаже кой е ползвал картата. Не се е представил със своето име при издаването й и не е похарчил достатъчно голяма сума на едно място, за да събуди подозрение. Никой не може да запомни всеки, влязъл в „Дилардс“, за да си купи няколко ризи и чифт обувки. Отлично знае как да действа. — Не я свърташе на едно място и стана да сложи още дърва в огъня. — Най-добрата тактика е да си траем, доколкото е възможно, и да изчакаме следващия му ход. Рано или късно, със сигурност ще направи едно от следните три неща: ще му омръзне и ще престане, ще си намери друга жертва, която да тормози, или ще стигне твърде далеч и ще се обеси.
— Бих гласувал за изход номер три — каза Дейвид.
— От твоята уста — в божите уши — одобрително отвърна Роз и отново седна. — Писах на Остин и Мейсън, защото искам и те да бъдат нащрек, както и всички вие. Може би ще му хрумне да си направи подобна шега с някого от вас. — При тази мисъл напрежението в раменете и нарасна и почувства мускулите си твърди като желязо. — Стела, двете с теб трябва да внимаваме за злоупотреби с името на фирмата.
— Не се безпокой, няма да ни накисне. Роз, съжалявам за положението, в което си изпаднала. Има ли нещо, с което бих могъл да помогна… с което някой от нас може помогне?
— Ако има, веднага ще ви кажа, обещавам. — Роз се изправи. — Е, това е всичко. Ще се кача горе да свърша малко работа, която отложих.
— Не си вечеряла — напомни й Дейвид. — Да ти донеса ли нещо?
— Не сега. По-късно ще си взема.
Той остана прав и я проследи е поглед. Когато Роз се отдалечи достатъчно, за да не чуе, промърмори:
— Кучи син. Мазен, лукав кучи син!
— Какво ще кажеш двамата с теб да го навестим? — Гласът на Харпър беше тих, но в него се прокрадна яростна, хищническа нотка.
— Адски добра идея! — Хейли скочи на крака и сложи юмруци на кръста си. — Да му отидем на гости още сега.
— Кротко, амазонке. — Дейвид я потупа по рамото. — Въпреки че ще е забавно да му строшим някой и друг крайник, това не е решение.
— Просто събираме две и две — и отговорът е четири — възрази Харпър. — Не виждам друго решение.
— Дейвид е прав — изтъкна Стела. — Роз ще се разстрои и ще се почувства неудобно, а вече е достатъчно разстроена и засрамена.
— Тогава няма да й казваме. — Хейли тръсна ръце. — Не можем просто да
— Ти ще седиш, но не и аз — каза Харпър.
— Чакай малко, по дяволите…
— Стига! — Дейвид застана между тях като рефер. — Обуздай гнева си, Харпър, и помисли. Ще нанесем няколко заслужени удара на Кларк и синините му скоро ще изчезнат. Но ще остане задоволството, че я е засегнал и я накарал да се измъчва. Това е последното, което би искала Роз, и двамата го знаем. Най- ценното й оръжие срещу него е безразличието. Няма да понесе, ако се наложи да те измъква под гаранция заради обвинение в побой.
— Ще добавя още нещо. — Стела седна и сплете пръсти в скута си. — Колкото повече обсъждаме това, толкова по-мъчително е за Роз. Най-доброто, което можем да направим за нея, е да затворим тази страница. Да приемем случилото се спокойно и трезво и да не забравяме, че колкото и тежко да е за нас, за нея е несравнимо по-тежко.
— Неприятно ми е да призная — гневно заговори Хейли — но си права и ми се иска да го бе казала, след като сме пребили онзи негодник. За да бъдеш готов да се застъпиш за Роз, е нужен силен характер, Харпър. Както, предполагам, и за да осъзнаеш, че не това е начинът.
Навярно беше така, но Харпър не можеше да заличи от съзнанието си размазаната физиономия на Брайс. Май беше добре, че не знаеше точно къде да го открие. О, няколко телефонни обаждания щяха да са достатъчни, но новината за тях щеше да стигне до негодника преди него.
Най-сетне призна, че Дейвид е прав.
Но не можеше да стои у дома и да нервничи. Трябваше да се погрижи за още един проблем, независимо дали майка му ще одобри това.
Все още готов за кавга, почука на вратата на Мич.
Донякъде се надяваше да го завари с друга жена. Тогава щеше да даде воля на напиращия гняв и да разбие носа му.
Мич отвори, но беше сам. Ако не се броеше звукът на телевизора, по който вървеше баскетболен мач.
— Здравей. Как си? Заповядай — покани го той.
— Искам да говоря с теб.
— Добре. Почакай — Вниманието на Мич отново бе привлечено от огромния телевизионен екран, монтиран на стената. — Остава по-малко от минута до края на полувремето. Губим с две точки. По дяволите! Скапана телевизия.
Харпър, неволно погълнат от играта, извика, когато номер осем отне топката от противниковия отбор и с изключителна грация я изстреля към коша.
— Три! Три точки. — Мич приятелски го перна по рамото. — Ето го и последния съдийски сигнал. Искаш ли нещо за пиене?
— Не бих отказал една бира.
— Нямам, съжалявам. Кока-кола?
— Става, благодаря — Харпър пъхна ръце в джобовете си, щом остана сам в стаята. Разгледа я и
