езици, а въздухът в стаята стана леденостуден.
— Господи!
Мич се изправи така внезапно, че столът му се залюля и падна назад. Успя да се наведе, за да избегне една книга и да хване друга. Когато Роз се втурна напред, всичко замря.
— Видя ли това?
— Гневни изблици.
И тя взе книга от пода, а пръстите й почти се вкочаниха от студ.
— Страховито. Работя тук от около три. — С невинна усмивка Мич погледна часовника си. — Близо четири часа. Беше тихо, извинявай за израза, като в гробница. Досега.
— Сигурно аз съм я предизвикала. Канех се да те попитам дали искаш да вечеряш. Дейвид е сготвил.
Започнаха заедно да събират останалите съборени книги.
— Безспорно това, че се срещаме, не й харесва.
— Очевидно.
Той върна последната книга на мястото й.
— Е… какво има за вечеря?
Роз го погледна и му се усмихна. В този миг осъзна, че освен сексапил, открива у него и много други неща, които я привличат.
— Лазаня, която Дейвид характеризира като „превъзходна“. Опитвала съм я и мога да потвърдя.
— Звучи чудесно. Господи, ухаеш страхотно! Извинявай — промълви Мич, когато тя повдигна вежди, — просто изрекох мисълта си на глас. Слушай, успях да елиминирам още имена и в момента свалям от касетофона записаните досега разговори. Ще ти дам копие от файла.
— Добре.
— Ще се опитам да открия потомци на персонала и да се свържа с наследниците на — така да се каже — по-младите издънки на родословното дърво. Но най-възрастният жив член на фамилията е братовчедка ти Кларис. За щастие е местна и бих искал да разговарям с нея.
— Дано имащ успех.
— Все още живее в…
— „Ривърбенк Сентър“. Да, зная.
— Тя е с поколение по-близо до Амелия. Струва ми се, че би било по-просто, ако първо ти поговориш с нея.
— За съжаление, с братовчедка ми Кларис отдавна не си говорим и не поддържаме никакви отношения.
— Знам, че сте се скарали, но нима не би проявила интерес към работата ми, свързана с вашето семейство?
— Може би. Но със сигурност няма да отговори на обаждането ми.
— Зная доста за семейните вражди, но в този случай…
— Не знаеш нищо за Кларис Харпър. Преди години официално се отказа от фамилното си име и предпочете да се представя с първото и второто. Толкова държи на потеклото си. Никога не се е омъжвала. Според мен просто не се е намерил достатъчно мекушав и глупав човек, за да се обвърже с нея.
Мич смръщи вежди и се облегна на ръба на масата.
— Да не би това да е начин да ми кажеш, че не желаеш да й се обаждам, защото…
— Наех те да свършиш работа и не възнамерявам да те уча как да подхождаш към нея, така че няма за какво да ме упрекваш. Просто ти казвам, че тя реши да прекъсне връзка с мен и децата ми, което за мен не е трагедия. Бих могла да кажа едно-единствено добро нещо за нея: когато си науми нещо, е непреклонна.
— Но нямаш нищо против да поговоря с нея, да включа и нейните спомени.
— Не. Най-голям шанс ще имаш, ако й напишеш много официално писмо и се представиш — задължително с докторската си титла. Всички препоръки, които можеш да посочиш, ще са от полза. Ако й кажеш, че пишеш книга за историята на семейство Харпър и за теб би било голяма чест да я интервюираш, може и да се съгласи.
— Това е жената, която си изритала от къщата си, нали.
— Би могло да се каже. Не си спомням да съм ти разказвала, това?
— Разговарям с хората. И нея ли подгони с култиватора?
По лицето й пробяга лека насмешка.
— Значи разговаряш с хората?
— Това е част от работата.
— Предполагам. Не, не съм я подгонила с култиватора, както градинарите. Впрочем не беше култиватор, а най-обикновени ръчна косачка, която не може да нанесе сериозна телесна повреда на никого. Ако не бях толкова бясна и разсъждавах по-трезво, щях да грабна ножиците за подрязване, с които онези идиоти обезобразиха мимозите ми. Поне щях да надупча задниците им, преди да офейкат.
— Ножици. Онези големи…
Мич имитира движения на ножица е ръце.
— Да, точно така.
— Ох! Да се върнем на братовчедка ти. Защо я изрита?
— Защото преди години я поканих, за което все още съжалявам, на семейно барбекю, а тя започна да нарича синовете ми „малки хулигани“ и без заобикалки заяви, че ако имали по-отговорна майка, щели редовно да отнасят по някой шамар за държанието си. Нарече Харпър „роден лъжец“, когато той забавляваше по-малките си братовчеди с истории за Печалната невеста, и му нареди да млъкне.
Мич наклони глава.
— И все още е жива?
Страните й бяха поруменели от гняв, но забележката му я накара леко да се усмихне.
— И по-рано не хранех особени симпатии към нея, защото постоянно критикуваше родителските ми подходи, поддържането на къщата, начина ми на живот и понякога морала ми. Но никой няма право да стои на моя територия и да обижда децата ми. Макар и мисълта за убийство да не ми беше съвсем чужда, познавайки жертвата си, реших, че доживотна забрана да посещава Харпър Хаус е по-жестоко наказание.
— За пореден път се убеждавам, че не си поплюваш. Това ми харесва.
— Добре, защото вече е твърде късно да се променя. Но докато вървеше към вратата, тя прокле името ми и деня, в който къщата е попаднала в некадърните ми алчни ръце.
— Симпатяга. Ще й пиша утре.
— Само не споменавай, че работиш за мен.
— Няма да е трудно да ме разкрие.
— Вярно е, но ще е по-добре да не ме споменаваш. Има ли още нещо, което искаш да споделиш?
— Не, поне за момента не се сещам. Освен че се питам как можеш да работиш цял ден и все пак да изглеждаш прелестна.
Роз помълча няколко секунди и кимна.
— Разбира се, че няма да ми кажеш.
— За кое?
— За посещението на сина ми при теб снощи.
— О! — Тя не откъсваше поглед от лицето му и забеляза изненадата, която се изписа върху него, докато той забърсваше стъклата на очилата в пуловера си. — Казал ти е?
— Да. Беше ядосан и е постъпил импулсивно.
— Като да грабне косачка вместо градинарски ножици.
Роз се засмя.
— Почти същото. И двамата имаме ужасно избухлив характер. Налага се да полагаме усилия, за да се владеем, невинаги успяваме. Бих искала да се извиня за държанието му.
— Не мога да приема извиненията ти.
