На подиума в единия край имаше катедра със столове за активистки на различни комитети, които щяха да изнасят доклади.
Можеше само да благодари на Бога, че в момента не председателства нито един комитет.
Когато влезе в залата, всички впериха погледи в нея и гласовете затихнаха.
Почти веднага отново се разбъбриха, но с твърде приповдигнат тон. Роз издигна леден щит около себе си и продължи към една от масите.
— Тези цветя са много красиви, нали? — Тя застана с лице срещу Джан Форестър и спокойно я погледна в очите, сякаш не забелязваше шепота и престорено шеговитото бърборене. — Приятно напомняне, че пролетта наближава. Как си, Джан?
— Добре. Чудесно. А ти, Роз?
— Много добре. Как е Куил?
Жената се изчерви.
— О, значи познаваш Куил?
— Разбира се. Предай му много поздрави от мен.
Гордостта я задължаваше да върви напред, да се смеси с хората и да размени поздрави с десетина от тях, докато стигне до каничките с кафе и чай. Този път избра студен чай вместо обичайното кафе. Гърлото й бе пресъхнало.
— Роз, скъпа, изглеждаш великолепно. — Сиси се приближи към нея, силно напарфюмирана с „Обсешън“ и усмихната до уши. — Кълна се, че не познавам друга жена, която да се облича толкова добре. Как се нарича цветът на костюма ти?
Роз сведе поглед към елегантното си сако и панталон.
— Нямам представа.
— Кайсия. Така изглежда, като хубава узряла кайсия. Онази малка празноглавка Манди разнася клюки за теб с бясна скорост — задъхано зашепна Сиси. — Трябва да поговорим на
— Няма нужда, всичко ми е ясно. Извини ме.
Роз решително тръгна към Манди и изпита леко злорадство, когато тя пребледня и изведнъж замлъкна.
— Как си Манди? Не сме се виждали от Коледа. Миналия месец не дойде на сбирката.
— Бях заета.
Роз отпи глътка чай и продължи:
— Животът е като цирк, а?
— Ти също си заета понякога. — Манди вирна нос.
— Не с едно, а с десетки неща.
— Може би, ако по-често гледаше работата си, нямаше да имаш време за заплахи по телефона и долни лъжи.
Всички, които се преструваха, че водят разговори, замълчаха, сякаш някой беше изключил звука.
— Не ме познаваш достатъчно добре — каза Роз със същия тон. — Иначе щеше да знаеш, че се обаждам по телефона само когато е необходимо. Не си падам по дългото бъбрене. И не лъжа. Просто не виждам смисъл в това. Обикновено няма нищо по-ценно от истината.
Манди скръсти ръце и предизвикателно издаде хълбок.
— Всички знаят какво вършиш, но просто се страхуват от теб и не смеят да го кажат в лицето ти.
— Но не и ти. Е, добре, кажи на глас какво те смущава. Ако ще ти бъде по-леко, сподели го с мен насаме.
— Ти предпочиташ така, нали?
— Нямам нищо против да го обсъдим тук, пред всички.
— Това, че семейството ти се е заселило в Шелби Каунти преди бог знае колко време, не ти дава право да се държиш като господарка. Моето семейство е влиятелно колкото твоето и имам не по-малко пари и престиж от теб.
— Добрите маниери не се купуват с пари и престиж. Държанието ти в момента не издава, че ги притежаваш.
— Имаш наглостта да говориш за добри маниери, когато правиш всичко, на което си способна, за да съсипеш репутацията на Брайс, а и моята.
— Репутацията на Брайс си е негова собствена заслуга, що се отнася до твоята, скъпа, досега не те бях виждала в подобна светлина. Струваше ми се симпатично момиче. Нямам нищо против теб.
— Разправяла си, че съм евтина уличница, която се опитва да си купи малко класа с парите на татко си.
— И къде чу това? От Брайс, предполагам.
— Не само от него.
Все още с вирнат нос и леко поруменели бузи, Манди хвърли поглед към Джан.
— Джан? — изненадано промълви Роз и в сърцето й се прокрадна съжаление, щом видя жената да се изчервява. — Не го очаквах от теб. Има от какво да се срамуваш.
— Чух го от надежден източник. — Джан плахо сви рамене.
— Надежден източник? — Роз не се опита да прикрие презрението в гласа си. — Кога стана разследваща журналистка, която издирва източници? Можеше просто да ме попиташ. Би било лесно и почтено да го направиш, преди да разпространяваш подобни глупости.
— Всички знаят какво си сторила, когато Брайс се е появил на партито ти с Манди. Тук не е мястото да го обсъждаме.
— Права си, но вече е твърде късно. Поне това момиче прояви смелостта да каже каквото има в лицето ми, за разлика от теб.
Роз обърна гръб на Джан и отново заговори на Манди:
— Манди, изглеждах ли ядосана, когато пристигнахте с Брайс в къщата ми?
— Разбира се. Ти ни изгони, а той всъщност искаше да се помирите.
— Не съм съгласна, че това е била целта му. По какво пролича, че съм ядосана? Да съм крещяла и да съм ви обиждала?
— Не, но…
— Да съм ви ругала и блъскала към вратата?
— Не, защото си студена, както казва той. Както и мнозина други, когато не си наблизо, за да чуеш. Изчакала си да си тръгнем и си наговорила ужасни неща за нас.
— Така ли? — Роз се обърна към всички присъстващи твърдо решена да сложи край. — Повечето от вас бяха там. Може би някой ще опресни паметта ми, защото аз не си спомням да съм говорила каквото и да било за тях, след като си тръгнаха.
— Вярно е. — Госпожа Хагърти, една от най-старите клиентки, стълб на градинарската общност, си проправи път до нея. — Интересувам се от пикантни клюки като всички вас и нямам нищо против малки изопачавания, но не понасям откровени лъжи. Розалинд се държа съвършено достойно при изключително трудни обстоятелства. Млада госпожице, със собствените си очи видях колко великодушно постъпи с вас. Когато се върна, не каза нито дума за теб или жалкото копеле, което имаш глупостта да защитаваш. Ако някой тук смее да твърди друго, нека заповяда.
— Не е изрекла нито една лоша дума за теб — обади се Сиси с хитра усмивка. — Дори когато аз казах няколко.
— Той ме предупреди, че ще започнеш да настройваш хората против мен.
— Защо да го правя? — попита Роз с безразличие. — Можеш да вярваш, в каквото искаш. Лично аз нямам желание повече да разговарям на каквато и да е тема с теб.
— Имам същото право да бъда тук, както и ти.
— Разбира се.
Роз тръгна към една маса в другия край на залата да допие чая си.
Последваха няколко секунди тихи шушукания, а Манди побягна от стаята, обляна в сълзи. Няколко жени хвърлиха злобни погледи към Роз и затътриха крака след нея.
— Господи! — възкликна Роз, когато госпожа Хагърти седна до нея. — Просто е твърде млада, нали?
