се затръшва след тях.
Стела потърси ръката на Лоугън.
— Как е тя?
— Владее се, както обикновено. Поиска да остане сама за половин час. — Мич погледна Харпър. — Ще пренощувам тук.
— Добре. Мисля, че е добра идея — каза Хейли. — Колкото повече хора, толкова по-добре. Колкото и да е свикнал човек с мисълта, че в къщата му витае призрак, различно е, когато започне да го замеря с разни предмети.
— Изглежда, е замеряла главно теб — изтъкна Лоугън.
— Значи си забелязал? — Мич нехайно потърка бузата си. — Интересно, нали? В онази стая бушуваше ужасяваща ярост, но тя не бе насочена срещу Розалинд. Бих казал, че призракът съзнателно внимаваше да не я нарани.
— Ако не беше така, нямаше да й се размине. — Харпър вдигна Лили, която се опитваше да се покатери по крака му. — Не говоря за майка си.
— Ясно — кимна Мич. — Роз отправи почти същата закана.
— И сега е сама горе, защото е заявила, че това е желанието й — намеси се Дейвид, когато откъсна поглед от печката. — Всички в тази къща знаем, че когато си науми нещо, никой не може да я разубеди.
— А ние сме тук и я чакаме, защото тя командва парада — допълни Лоугън и се облегна на плота.
— Може би, но след тази случка ще се наложи да свикне понякога да отстъпва капитанското място на някой друг. Топло ли е кафето? — попита Мич и кимна към каничката.
На горния етаж Роз събираше парчетата от скъпите съкровища, които бе пазила в спалнята си. Дребни сувенири, и малки спомени, вече разбити.
„Съзнателно рушене“, помисли си тя. Това бе най-лошото. Унищожаване на ценности от егоистичен гняв.
— Като разглезено дете — промърмори тя, докато полагаше усилие да възстанови реда в своето лично пространство. — Не търпях подобно поведение от децата си, няма да го търпя и от теб. Която и да си ти, по дяволите.
Избута мебелите обратно на местата им и пристъпи към леглото, за да го оправи.
— Не забравяй това, Амелия. Не забравяй коя е господарката на Харпър Хаус.
Удивително бе колко по-добре се почувства, докато действаше, подреждаше стаята си, макар и малко опустяла, и възвръщате равновесието си.
Вече по-спокойна, стъпи във ваната. Късите й коси стърчаха, разрошени от бурята, разразила се в стаята й. „Не ми отива така“, констатира Роз. Приглади ги и набързо освежи грима си. Отново се замисли за Мич.
Чаровен мъж. Не помнеше кога за последен път е била толкова впечатлена от мъж. Интересно и показателно бе, че той настоя да остане при нея тази нощ. Не го изрече като учтива молба, а като ясно намерение. И остави на нея да реши в коя стая да спи.
Не можеше да не се впечатли от мъж, който с едно-единствено изречение изрази непоколебимост и трогна сърцето й.
Желаеше го. Чудесно бе отново да изпитва желание, копнеж и тази приятна, здравословна страст, която кипеше у нея. Разбира се, отдавна бе преминала етапа, на които е по-разумно да избягва интимни връзки. А и имаше достатъчно разум, за да прецени дали мъжът, с когото се среща е достоен за уважението й. Дали заслужава доверието й.
Доверие се печелеше малко по-трудно, отколкото уважение, и с цената на далеч повече усилия, отколкото бяха нужни за разпалване на страст.
Реши, че могат да започнат с това, което имат, и да видят докъде ще стигнат.
Докато вървеше по коридора, чу музика. Откъм хола й звучеше блус. Отново се намръщи, когато надникна.
На ниската масичка бе сервирана вечеря за двама: резени от печеното пиле на Дейвид, пухкаво картофено пюре, аспержи и златисти питки.
Не можеше да проумее как момчето винаги успява да приготвя любимите й ястия, когато се нуждае от утеха, но такъв бе нейният Дейвид.
Мич я чакаше на светлината на свещите и й наливаше чаша вино.
Тръпката, която прониза сърцето и корема й, бе като внезапен удар. „Сладък удар — помисли си тя, — груб и изненадващ“. Нещо много по-силно от страст, когато страстта бе единственото, което тя желаеше. Мъжът с множество драскотини по лицето и ръцете, който стоеше там, въплъщаваше много повече, независимо дали Роз го искаше или не.
Той я погледна и й се усмихна.
„Дяволска работа!“, бе единствената й мисъл.
— Решихме, че една вкусна вечеря ще ти се отрази добре — каза той. — Спокойни мигове сред бурята. Тъй като исках да поговоря с теб, без да споря, приех идеята на твоите верни воини.
— „Воини“. Интересна дума.
— Уместна. Харпър изглежда готов да извади меч, за да те закриля… предполагам, че и другите ти синове биха се държали така.
— Предпочитам да вярвам, че мога да водя битките си сама.
— Ето едно от нещата, заради които заслужаваш и тримата да се застъпват за теб. А също и Дейвид. — Мич се приближи и й подаде чашата. — Четвъртият ти син, бих казал, макар и не роден. Той те боготвори.
— Взаимно е.
— И Лоугън. Не съм сигурен дали сравнението би му харесало, но си го представям като рицар на своята кралица.
Роз отпи глътка вино.
— Не знам дали да приема това сравнение.
— Но е подходящо. — Мич повдигна чашата си с вода като за тост. — И той, като Стела и Хейли, не гледа на теб само като на работодател. А онези хлапета? Чувстват те близка и вече си неизменна част от живота им. Когато слязох на долния етаж и надникнах в кухнята, видях едно сплотено семейство. Ти си сърцето на това семейство. Ти си го
Тя го изгледа втренчено и издаде дълга въздишка.
— Е, не зная какво да кажа в отговор.
— Трябва да се гордееш. Всички в кухнята ти са добри хора. Впрочем Харпър знае ли, че е влюбен в Хейли?
Приковала поглед в него, Роз се отпусна на един стол.
— Притежаваш по-силна интуиция и наблюдателност, отколкото предполагах. Отново съм впечатлена. Не, не мисля, че го знае. Поне не го е осъзнал напълно. Може би това обяснява защо тя е в пълно неведение за чувствата му. Знае, че е привързан към Лили. Струва ми се, че поне засега вижда единствено това.
— Какво е твоето отношение?
— Искам Харпър да се чувства щастлив и да има това, което е най-важно за него в живота. Да хапнем, преди вечерята да изстине.
„Тактичен начин да ми каже, че не желае повече да обсъжда интимния живот на хората от семейството си с мен“, досети се Мич. Беше си поставила ясни граници. Щеше да е интересно предизвикателство да се опита да открие кои от тях, кога и как би прекрачила.
— Добре ли се чувстваш?
— Добре съм. Наистина. Просто исках да се поуспокоя.
— Изглеждаш повече от добре. Как успяваш винаги да си толкова красива, Розалинд?
— Светлината на свещите е милостива към жените. Ако зависеше от нас, Едисон никога не би изобретил проклетата електрическа крушка.
