— Не си.
— Но не си споменавала за подобно негодувание заради близостта ти с Джон Ашби и Брайс Кларк… или някого от другите мъже, с които си имала връзки.
— Защото никога преди не се е случвало.
— Добре, добре. — Мич стана и закрачи. — Живяла си в тази къща, когато сте се срещали с Джон Ашби и когато сте били сгодени.
— Да, разбира се. Това е моят дом.
— След като сте се оженили, отново сте живели главно тук, а след смъртта на родителите ти сте останали за постоянно.
Явно в главата му се въртеше нещо. Не, по-скоро вече бе направило изводи за себе си и разсъждаваше на глас, за да й покаже как е стигнал до тях.
— Прекарвахме доста време тук. Майка ми имаше крехко здраве и баща ми често не можеше да се справя сам. Когато той почина, неофициално заживяхме тук. След нейната смърт окончателно се нанесохме в къщата.
— И през цялото това време Амелия не е негодувала срещу Джон?
— Не. Престана да идва при мен, когато бях на около… единайсет, и я видях отново едва малко след като се омъжих. Вече се опитвахме да имаме деца и предполагах, че съм бременна. Една нощ не можех да заспя, излязох в градината и тя се появи. Щом я зърнах, разбрах, че наистина ще имам дете. Видях я и в началото на другите си две бременности. После чувах пеенето й, докато момчетата бяха малки.
— Съпругът ти виждал ли я е?
— Не. — Роз се намръщи. — Никога. Чуваше я, но не се е появявала пред него. Видях я и в нощта, когато той загина.
— Не си ми казала това.
— Не съм ти описвала всяка нейна проява… — Замълча и поклати глава. — Съжалявам, че не ти казах. Не съм го споделяла с никого. Твърде лично е и все още е мъчително.
— Не зная какво е да обичаш някого и да го загубиш, както ти си загубила Джон. Навярно се опитвам да надникна твърда дълбоко в душата ти, но всичко е свързано Роз. Трябва да знам, за да мога да свърша работата си.
— Когато те наех не предполагах, че ще се наложи да знаеш толкова лични неща. Почакай. — Вдигна ръка преди Мич да проговори. — Мисля, че вече разбирам — най-важното е да си изградиш цялостна представа за нещата. За хората. Слагаш снимките на таблото, за да
— Трябва да се потопя в техния свят.
— Както в света на гениалния извратен поет — кимна Роз. — Мисля, че трябва да го споделя с теб и заради това, в което се превръщаме един за друг. От друга страна, именно затова ми е толкова трудно. Не мога лесно да се сближа с някого. Да имам доверие на мъж и да желая близост.
— Нима си искала да ти бъде лесно?
Тя поклати глава.
— Как успя толкова бързо да ме опознаеш? Не, не съм искала. Ако беше лесно, щеше да ми се струва подозрително. Караш ме сериозно да се замисля, Мичъл. Това е комплимент за теб.
— Благодаря. Ти мен също.
Изгледа го изпитателно, докато стоеше там, жив и изпълнен с енергия, на фона на беседката и спящите рози. Топлината на слънцето скоро щеше да ги събуди. Но нейният Джон никога нямаше да се върне.
— Джон пътуваше към дома от офиса си в Мемфис. Щете да се прибере късно след съвещание. Беше валяло, пътищата бяха хлъзгави и имаше мъгла. — Сърцето й се сви, както винаги, когато си спомняше. — Станала катастрофа. Някой карал твърде бързо и навлязъл в насрещното движение. Бях будна и успокоявах момчетата. Харпър бе сънувал кошмар, а Мейсън и Остин имаха настинка. Тъкмо ги приспах и се канех да си легна, малко ядосана, че Джон все още не се е прибрал. Заварих я в стаята си. — Тихо се засмя и прокара ръка по лицето си. — Потръпнах и си помислих: „Да не съм отново бременна?“. Честно казано, нямаше да се зарадвам на подобна вест, след като едва бях приспала три неспокойни деца. Образът й бе твърде ярък и долових някакво злорадство, което ме изплаши. След малко дойдоха полицаи и напълно забравих за нея.
Гласът й не затрепери нито за миг, но очите й, красивите й издължени очи, издаваха дълбока скръб.
— Тежко е. Дори не мога да си представя колко.
— Животът ти просто спира. Когато отново започне, вече е различен. Нищо не може да е същото, както преди. Никога.
Мич не я докосна, за да я утеши и да й вдъхне кураж. Това, което изживяваше в този момент тя, в тази зимна градина, принадлежеше на друг.
— Не си имала никого. Нито майка, нито баща, нито брат или сестра.
— Имах синовете си. Имах къщата. Имах себе си. — Роз извърна глава, мислено се обърна и затвори вратата към миналото зад гърба си. — Разбирам накъде биеш и не мога да си го обясня. Никога по-рано не е негодувала — нито срещу Джон, нито срещу мъж, с когото съм имала връзка след смъртта му, нито срещу Брайс. Както съм ти казвала, даваше малки знаци на неодобрение, но нищо толкова страховито, колкото проявите й напоследък. Каква ли е причината?
— Опитвам се да отгатна. Имам няколко теории. Но първо да влезем вътре, вече се стъмнява, а и ще замръзнеш. Нямаш тлъстини, които да те топлят. Не че това не ми харесва — добави Мич, когато я видя да присвива очи.
Роз съзнателно заговори със силен южняшки акцент.
— Всички жени от рода ми са били с крехко телосложение.
— Но в теб няма нищо крехко — изтъкна той и хвана ръката й, докато вървяха към къщата. — Ти си като висока дива роза, черна роза с множество бодли.
— Няма диви черни рози. Трябва да се култивират и никой не е постигнал съвършено черен цвят.
— Черна роза — повтори той и повдигна ръце към устните си. — Рядка и уникална.
— Ако продължиш да говориш така, ще се почувствам задължена да те поканя в личните си покои.
— Помислих си, че няма да го направиш.
Тринадесета глава
— Мисля, че трябва да ти кажа — започна Роз, преди да стигнат до къщата, — че хората, които живеят в къщата ми, проявяват голям интерес към личните ми отношения с теб.
— Всичко е наред. Аз също съм любопитен как ще се развият тези отношения.
Роз сведе поглед към преплетените им пръсти и си помисли колко е прекрасно, че двама души могат така съвършено да съединят ръцете си.
— Твоята ръка е значително по-голяма от моята. Имаш по-широка длан и по-дълги пръсти. Върховете им са плоски, а моите са леко заоблени, виждаш ли? — Повдигна ръцете им до нивото на очите си. — Но толкова добре си пасват.
Той се обърна към нея с тих смях и нежно произнесе името й: Розалинд. Спря е за миг и леко докосна устните й със своите.
— Както и това.
— И аз си помислих същото. Но предпочитам да запазя тези мисли и този личен интерес между двама ни.
— Трудно е, защото в живота ни има други хора. Синът ми ме разпитва кое е тъмнокосото гадже, с което бях на мача срещу „Олд Мис“.
— Каза ли му?
— Похвалих се, че съм успял и привлека вниманието на Розалинд Харпър.
— Успя, и още как — потвърди тя и го погледна, когато тръгнаха по стъпалата към терасата. — Но имам навик егоистично да запазвам личния си живот за себе си. Искам да прекараме приятна мигове заедно, без да изнасяме редовен информационен бюлетин за сексуалния ни живот.
