— Това не е оправдание за очевидно слабоумие. И невъзпитано държане — възрази жената, вдигна поглед и кимна на Сиси, която дойде при тях. — Изненадана съм от теб.
— От мен? Защо?
— Беше пряма, както никога досега.
Сиси сви рамене и седна.
— Не мога да отрека, че обичам подобни грозни сцени — продължи госпожа Хагърти. — Правят деня ми по-интересен. Никак не харесвам Брайс Кларк. А и понякога се налага човек да бъде прям. Щеше да стане още по-интересно, ако бе зашлевила плесница на онази вироглава глупачка Манди — обърна се тя към Роз и леко докосна ръката й. — Ако искаш да си тръгнеш, ще те изпратя.
— Благодаря, но ще остана.
Роз изтърпя сбирката. Бе въпрос на достойнство и дълг. Когато се прибра у дома и се преоблече, излезе в градината да поседи на пейката си в хладната сянка и да се порадва на признаците на приближаващата пролет.
Пролетните й цветя бяха поникнали — нарциси и зюмбюли, и скоро щяха да разцъфнат. Минзухарите вече имаха цвят. Появяваха се и изчезваха толкова рано.
Загледа се в здравите пъпки на азалиите и ефирната мъгла, която забулваше форзицията.
Вече не полагаше усилия да запази самообладание и най-сетне се предаде на яростта и болката от засегнатата гордост. Позволи си да се потопи в морето на тези мрачни емоции, седейки сама в тишината.
Гневът се надигаше и отшумяваше и дишането й постепенно се успокои.
Реши, че е постъпила правилно. Смело се бе изправила срещу проблема, макар и да й бе неприятно, че се наложи да го разреши в присъствието на толкова хора. Винаги се чувстваше по-добре да влезе в битката, отколкото да избяга.
Нима Брайс си въобразяваше, че тя ще стори друго? Нима бе очаквал да избухне в плач и да си тръгне унизена да ближе раните си?
Доста вероятно. Никога не я бе разбирал.
„А Джон ме разбираше“, помисли си тя и огледа беседката, около която през пролетта и лятото за нея щяха да растат и цъфтят неговите рози. Той я бе разбирал и обичал. Поне като младо момиче.
Дали би обичал жената, в която се бе превърнала?
„Странна мисъл“, каза си тя, отметна глава назад и затвори очи. Навярно нямаше да е същата жена, ако той беше жив.
„Не, не и Джон“, помисли си тя и стисна клепачи, докато гласът шепнеше в съзнанието й.
— Толкова си жалка — прошепна Роз. — Опитваш се да опетниш паметта и честта на един почтен мъж.
— Роз… — Ръката, която докосна рамото й, я накара да подскочи. — Извинявай — каза Мич. — Говореше насън.
— Не. — Не усещаше ли студа, или той бе само в нея, сковал цялото й тяло? — Не, не спях. Просто си мислех. Откъде разбра, че съм тук?
— Дейвид каза, че те видял през прозореца да се отправяш насам. Преди повече от час. Малко е хладно да седиш навън толкова дълго. — Хвана дланта й, разтри я между своите и седна до нея. — Ръцете ти са студени.
— Добре са.
— Но ти не си. Изглеждаш тъжна.
Роз се поколеба, но си напомни, че има лични неща, които не бива да крие от него. Трябваше да му съдейства.
— Да, наистина съм малко тъжна. Тя ми говореше. В главата ми.
— Сега ли?
Мич притисна ръцете й.
— Мм! Ти прекъсна разговора ни, който всъщност представляваше старите натяквания от нейна страна, мъжете са измамници.
Той огледа градините.
— Съмнявам се, че дори Шекспир би могъл да сътвори по-твърдоглав призрак от твоята Амелия. Надявах се да се отбиеш в библиотеката поради няколко причини. Ето едната.
Приближи лицето й към своето и долепи устни до нейните.
— Нещо друго те измъчва — заяви той. — Нещо по-сериозно.
Възможно ли беше вече да я познава толкова добре? Да долавя неща, които тя успява да скрие почти от всички?
— Не, просто не съм в настроение. — Тя отскубна ръката си от неговата. — Малка женска свада по-рано днес. Мъжете не си падат по подобни драми, нали?
— Ще ми разкажеш ли?
— Не си струва усилието.
Мич опита да възрази, но явно потисна желанието си и посочи рамото си.
— Отпусни глава тук.
— Какво?
— Ето тук. — За да се увери, че ще го стори, обви ръка около талията й и я притегли по-близо до себе си. — Какво ще кажеш сега?
— Не е зле.
— Земята няма да престане да се върти само защото за минута си се облегнала на нечие рамо.
— Разбира се. Благодаря ти.
— На твоите услуги. Впрочем другата причина да се надявам да дойдеш в библиотеката бе, че изпратих писмо на братовчедка ти Кларис Харпър. Ако не отговори до седмица, ще изпратя второ. Освен това направих подробно родословно дърво на фамилията Харпър, на семействата на майка ти и съпруга ти. Попаднах на една Амелия Ашби. Не, не вдигай глава — каза той и я прямо, когато тя се опита да изправи гръб. — Няма връзка, защото открих, че е живяла и починала в Луизиана, при това твърде скоро. Отделих известно време да проуча потеклото й и да потърся връзка с твоята Амелия… освен съвпадението на имената. Но не стигнах доникъде. Размених няколко съобщения по електронната поща с правнучката на икономката, работела тук от 1887-а до 1912-а. Адвокатка е в Чикаго и беше толкова заинтригувана от това че се занимавам с проучване на родословия, че ми оказа пълно съдействие със сведения за своето. Може би съм открил ценен източник, поне в тази насока. — Мич бавно галеше ръката й.
— Свършил си доста работа.
— Повечето неща са стандартни. Но мислех и за по-необичайните страни на нашия проект. Когато се любихме…
— Към коя част от работата причисляваш това?
Той се засмя на суховатия й тон и потърка лице в косите й.
— Към графа „строго лично“, която искрено се надявам да запълня с интересно съдържание. Но имам предвид нейното… негодувание. Така би трябвало да го нарека, нали?
— Не мога да измисля по-подходяща дума.
— Тя отваряше врати с трясък, затръшваше ги, караше часовниците да бият и прочее. Ясно показваше мнението си за това, което се случва между нас, и то не за първи път, откакто отношенията ни започнаха да стават лични.
— Е, и?
— Не съм първият мъж, с когото си имала интимни изживявания в къщата.
