Остана загледана в постройката, проследи провисналия покрив, катерливите и влачещите се растения и декоративните треви, които бе засадила, за да й придаде очарованието на запуснатост.
— Прилича на нещо, което можеш да видиш във филм или в книжка с приказки — отбеляза Мич.
— Точно това ми харесва в нея. Баща ми я изостави и не направи нищо, за да я запази. Спомням си, че искаше да я събори, но баба ми го помоли да не го прави. Казваше, че е важна част от имението и че й харесва. Гробът е отзад — продължи тя. — Извинявай, Мич, прекъснах те. Увлякох се в спомени. Кажи ми каква е теорията ти.
— Не зная как ще реагираш.
— Отровна смрадлика — каза тя и го побутна, преди да се докосне до растението. — Трябва да я изкореня. Стигнахме.
Роз приклекна и без ръкавици отстрани тревите и пръстта докато се показа камък с издълбано на ръка име.
— Сантиментално нали? Да погребе старото си куче тук и да сложи камък с името му. Сигурно е бил чувствителен човек. Иначе баба ми не би го обичала толкова много.
— Обичала го е — потвърди Мич. — Личи от снимките им заедно, които видях.
— На повечето той изглежда някак суров. Но не е бил такъв. Веднъж попитах баба си и тя каза, че мразел да го снимат. Бил срамежлив. Странно е да си представя дядо си като срамежлив мъж, привързан към кучето си.
— Тя по-открита ли беше? — попита Мич.
— О, доста. Обичаше да се среща с хора почти толкова, колкото и да работи в градината. Устройваше разточителни обеди и най-вече следобедни партита.
— Разгледах снимките. Била е елегантна дама.
— Но често нахлузваше стари панталони и ровеше в пръстта с часове.
— Като друга наша познайница. — Мич прокара ръка по косите й. — Дядо ти е роден няколко години след най-малката от сестрите си.
— Хм! Мисля, че е имало и други бременности. Баба ми е пометнала два пъти и смътно си спомням, че споменаваше как свекърва й е преживяла същото. Може би е имало и мъртвородено дете.
— А после син, роден по същото време, когато според извода ми е живяла и починала Амелия… Амелия, чийто дух витае из къщата, но не можем да докажем, че е живяла в нея, а определено не е била роднина. Пее на децата и по всичко личи, че е привързана към тях… и изпитва недоверие, дори презрение към мъжете.
Роз вдигна глава. Здрачът бързо преминаваше в мрак, а с мрака идваше хлад.
— Да. Е, и?
— Какво ще кажеш, ако детето, родено през 1892-а, е било нейно дете? Син на Амелия, а не на Беатрис Харпър?
— Това е много крайна теория, Мичъл.
— Така ли? Може би. Все пак е само теория, отчасти основана на разсъждения напосоки. Но не е невъзможно.
— Щях да съм чувала. Щеше да има слухове, които да се предадат на поколенията.
— Как? Защо? Ако главните действащи лица внимателно са пазели тази тайна? Богат и влиятелен мъж, който копнее за син… и плаща, за да се сдобие с наследник. Все още се случва, по дяволите!
— Но… — Роз се изправи. — Как ще скрият подобна измама? Не става дума за законно осиновяване.
— Не. Опитай се да следиш мисълта ми поне за минута не е ли възможно Реджиналд да е платил на млада жена може би с добро потекло и интелигентна, но изпаднала в беда. Издържа я, осигурява й прилично жилище и взема детето й, ако е момче.
— А ако се роди момиче, парите му отиват на вятъра?
— Риск. Другата версия е да е забременяла от самия него.
— И съпругата му да е приела копелето и да го е отгледала като свой син и наследник на имението?
— Той е държал кесията с парите, нали?
Роз остана неподвижна, разтривайки ръцете си.
— Много жестока теория.
— Да. Може да е бил влюбен в Амелия и да е възнамерявал да се разведе със съпругата си и да се ожени за нея. Може да е починала при раждането. Или е било просто бизнес сделка… или нещо подобно. Но ако детето, Реджиналд Харпър-младши, е син на Амелия, това обяснява някои неща.
— Например?
— Не е наранила нито теб, нито някого другиго от рода ти. Ако причината е, че си нейна плът и кръв? Нейна наследница? Правнучка?
Роз се отдалечи от малкия гроб.
— Тогава защо духът й витае в къщата? В имението? Да не предполагаш, че е родила тук? В Харпър Хаус?
— Възможно е. Или че е гостувала, или пък е живяла тук известно време, например като детегледачка, което също не е безпрецедентно. Умряла е тук — по един или друг начин.
— По един или…
Гробът не беше малък и нямаше камък с име. Зееше отворен, тъмен и дълбок.
Те стоеше над него, над зиналата паст в земята и виждаше смъртта. Трупа с раздърпана мръсна рокля, плътта полуоголените кости. Мирисът на гнилоч пропълзяваше по тялото й като рояк тлъсти бръмчащи пчели, които жилеха очите й, гърлото й, корема й.
Земята беше влажна и хлъзгава. Отгоре се стелеше лека воняща мъгла, която оставяше грозни сивкави следи в пръстта и мократа трева.
Заби лопатата, напълни я с пръст и трева и я изсипа в гроба.
Очите на мъртвата се отвориха и засвяткаха от ярост и злоба. С протегната нагоре ръка, чиито кости стърчаха през гниещата плът, опита да се надигне.
Роз подскочи и заудря по ръцете, които я държаха.
— Спокойно, спокойно. Само дишай. Бавно и дълбоко.
— Какво стана?
Отново отблъсна ръката на Мич и в този миг осъзна, че лежи на земята, с глава в скута му.
— Ти припадна.
— Не. Никога в живота си не съм припадала.
— Значи ти е за първи път. Стана бледа като платно и обърна очи. Хванах те, преди да се строполиш. Беше в несвяст само минута. — Мич леко потръпна и долепи чело до нейното. — Най-дългата минута в живота ми. — Пое си дълбоко дъх, после още веднъж. — Ако вече си добре, имаш ли нещо против да поседя така, докато се успокоя?
— Беше ужасно.
— Не исках да те разстроя. Само изложих една теория. Да се прибираме.
— Нима мислиш, че съм припаднала, защото ми каза, че може дядо ми да е бил незаконно дете? За бога! За каква ме вземаш? Не съм малодушна глупачка, която поставя под съмнение собствената си самоличност заради деянията на предците си. Зная коя съм, по дяволите!
Руменината й се бе върнала и в очите под дългите мигли се четеше раздразнение.
— Тогава ще ми разкажеш ли… — Този път неговото лице стана бледо като восък. — Господи Роз, да не си бременна?
— Опомни се. Преди няколко минути ме наричаше баба, а сега си шокиран, защото си въобразяваш, че съм бременна. Няма да даря никого от двама ни с късна рожба, така че се успокой. Мисля, че беше някаква магия.
— Ще споделиш ли каква?
— В един миг говорех, а в следващия стоях… не знам къде, но стоях надвесена над отворен гроб. Тя лежеше в него. Амелия. И гледката не беше никак приятна. — Роз потръпна и отпусна глава на рамото му. Силно, добро рамо. — Не просто мъртва, а разложена. Виждах трупа, усещах миризмата. Предполагам, че тогава съм припаднала. Беше, меко казано, отвратително. Мисля, че я погребвах. Изведнъж тя отвори очи и
