— Добре, не се притеснявай.
— Знаеш ли, традицията булката да носи нещо старо символизира връзката й със семейството — заподсмърча Хейли.
Роз докосна бузата й.
— Още нещо ценно, което знаеш. Вие стойте тук и си поплачете на воля.
— Какво? А ти къде отиваш? — попита Хейли.
— Долу. Мич трябва да дойде след малко.
— Не може! — Хейли прехапа устни и очевидно разкъсвана между изкушението да поплаче заедно със Стела и катастрофата, която трябва да предотврати, размаха ръце, сякаш се опитва да спре влак. — Трябва да почакаш, докато пристигне и бавно да се спуснеш по стълбите. Това стълбище е създадено, за да слизаш по него, така че да караш гостите си да затаят дъх.
— Не… говориш също като майка ми, която веднъж ме накара да се появя така пред кавалера ми… Слава богу, че това беше Джон и после здравата се посмяхме. Беше устроил тържество в моя чест, по случай дебюта ми в обществото. Повярвай ми, светът няма да свърши, ако го посрещна на вратата. — Закопча чантата си и хвърли последен поглед в огледалото. — Освен това има една друга традиция, която трябва да спазя. Ако не сляза при Дейвид, за да го попитам дали одобрява роклята ми, ще нараня чувствата му. В чекмеджето до леглото има носни кърпички — извика тя.
Едва бе свършила с позирането пред Дейвид и бе получила одобрението му, когато Мич пристигна.
Отвора вратата и изпита задоволство, виждайки го да отваря широко очи и да затаява дъх.
— Как е възможно да съм такъв късметлия? — попита той.
Роз се засмя и протегна ръце към него.
— Както изглеждате с този смокинг, докторе, по-късно тази вечер май ще имате още по-голям късмет.
Осемнадесета глава
Опитах се да си спомня кога за последен път съм носил смокинг. — Мич седна зад волана на колата и си позволи удоволствието отново да огледа Роз от главата до петите, закопчавайки предпазния колан. — Почти съм сигурен, че беше за сватбата на един приятел. Най-голямото му дете завършва гимназия тази година.
— Жалко, защото ти стои страхотно.
— Наведи се насам за малко. — Когато Роз го направи, докосна устните й със своите. — Да, вкусът е също толкова неустоим, колкото гледката.
— Определено.
Той запали и потегли по алеята.
— Бихме могли да пропуснем събитието тази вечер, да избягаме и да се оженим. Облечени сме подходящо.
Тя му хвърли укорителен поглед.
— Внимавайте с тези предложения за брак, доктор Карнеги. Вече съм приела две в живота си, които са достатъчни.
— Кажи ми, ако ти се прииска да опиташ за трети път.
Вълнуващо беше да носи шикозен тоалет и да флиртува с красив мъж.
— Толкова сериозни намерения ли имаш?
— Така изглежда. Имай предвид, че съм от мъжете, които предпочитат да вземат смокинг назаем, когато им потрябва, но бих си купил един, ако се решиш на този скок. Най-малкото, което мога да направя за теб.
— Разбира се, това е важен фактор.
За миг той сложи ръката си върху нейната.
— Имам приличен доход и парите ти нямат никакво значение за мен. Багажът, който съм натрупал, не представлява бреме. От много години насам най-важното нещо в живота ми е синът ми. Вече е мъж и винаги ще бъде голямата ми любов, но съм готов и за други важни неща, и за друга любов.
— А когато той се премести в Бостън?
— Краката ми се подкосяват при тази мисъл.
Този път тя докосна ръката му.
— Зная как се чувстваш.
— Човек не може да следва децата си навсякъде. Мисля си, че няма да се окаже толкова трудно да отскачам до Бостън от време на време или до някое хубаво място, където има мач.
— Нямам търпение да се запозная с него.
— Аз също. Дано не се почувстваш неудобно заради търканията, които имате с родителите на гаджето му.
— Не аз имам причина за неудобство, а Джан — слабохарактерна жена, която е решила, че трябва да се срамува, че е моя приятелка, каквато беше. Глупаво, но тя не се слави с ум. Ще се забавлявам да гледам как се смущава от мен. — Роз се протегна и дяволито добави: — Изпитвам известно злорадство, когато някой си получава заслуженото.
— Винаги съм харесвал това у теб.
— Добре — каза тя, когато спряха пред клуба. — Защото тази вечер няма да мога да го скрия.
Мич с интерес наблюдаваше взаимоотношенията в тази компания. Официални тоалети и превзети маниери, приличащи на лъскавата обвивка на нещо, което в основата си представляваше гимназистки синдром. Хората седяха на групички на масите, в сепаретата или на стратегически места, откъдето можеха да виждат другите групи. Имаше няколко пеперуди, които прелитаха от маса на маса размахваха криле и поглъщаха клюките като нектар, а после пърхайки, продължаваха към следващата.
Една от най-обсъжданите теми се оказа модата. Безброй пъти чу вариации на тема:
Бе вкусил малка доза от това на коледното парти у Роз, но този път бе неин кавалер и забеляза, че това значително промени динамиката.
Приемаха го като новия ученик в класа.
Не можеше да каже колко любопитни погледи привлече, колко пъти му задаваха въпроси кой е и от чия фамилия е. Въпреки приветливия им тон, имаше чувството, че трябва да напечата автобиографията си и да я раздаде на всички.
Възрастта варираше от хора, танцували в ритъма на суинга, който свиреше групата, когато този стил е бил на мода, до такива, които навярно го смятаха за твърде ретро.
В края на краищата, реши той, докато дискретно избягваше да разкрива пикантни подробности от работата си за семейство Харпър пред една любопитна двойка, това бе интересно ново преживяване за мъж със смокинг под наем.
Забеляза Джош и използва сина си като спасение от неудобните въпроси.
— Извинете току-що пристигна синът ми. Трябва да поговоря с него.
Мич си проправи път между смокингите и вечерните рокли.
— Хей, добре си се издокарал. — Той обви ръка около раменете му и се усмихна на дребничката брюнетка до него. — Ти сигурно си Шелби.
— Да, господине. А вие сигурно сте бащата на Джош. Много прилича на вас.
— Е, вече се запознахте. — Джош се огледа наоколо. — Хубаво заведенийце.
Балната зала бе украсена с примигващи лампички и гирлянди от пролетни цветя. Сервитьорите пъргаво обслужваха гостите на бара или сновяха между тях с табли с напитки и хапки. Заблестяха диаманти и заискряха изумруди, когато двойките превзеха дансинга със стъпките на песента „Sing, Sing, Sing“ на
— Да, също като във „Филаделфийска история“.
— Какво?
Мич погледна Джош със съжаление.
