се опита да изпълзи.
— Ако това ще те утеши, ще споделя, че на твое място и аз бих припаднал.
— Не знам дали ставаше тук. Искам да кажа, точно на това място. Струваше ми се, че не, но не съм сигурна. Идвала съм безброй пъти. Аз засадих тази японска млечка, онези олеандри, но никога досега не съм чувствала нищо странно.
— Ще рискувам с още една теория. Никога досега не си била толкова близо до разкриването на самоличността й.
— Мисля, че си прав. Налага се да копаем. — Роз се изправи. — Трябва да разберем дали е тук.
Включиха лампите и копаха до след полунощ. Мъжете, Роз, Стела и Хейли, които се редуваха да стоят при спящите деца.
Но не откриха друго — освен костите на любимото куче.
— Може да е метафора.
Роз погледна Харпър, докато на следващия ден вървяха през горичката към къщата. Много добре знаеше защо бе настоял да дойде с нея и нехайно бе обвил ръка около раменете й. Мич му беше казал, че е припаднала.
Оттогава не я оставяха насаме за повече от пет минути. „Няма да го търпя дълго“, помисли си тя. Но реши да позволи на него и другите от голямото си семейство да я поглезят един ден, преди да ги смъмри.
— Кое може да е метафора?
— Видението, което си имала. Че стоиш над отворен гроб и хвърляш пръст върху нея. — Харпър потръпна. — Не искам да ти напомням.
— Няма нищо. Кой сънуваше кошмари след онова съботно сутрешно шоу — „Страната на изгубените“?
— Господи, Слийстек! — Отново потръпна, само донякъде на шега. — Все още го сънувам. Както и да е, искам да кажа, че никога не си стояла до този гроб. Не си я погребала ти. Умряла е преди много време. Но ако приемем, че е метафора, можем да кажем, че си се опитала да разровиш гроба й… но си пропуснала или не си успяла да откриеш нещо, затова я погребваш.
— Значи всичко е в съзнанието ми.
— Може би тя го провокира. Не знам, мамо.
Роз се замисли.
— Мич има теория. Обсъждахме я, преди да припадна.
Разказвайки, обви ръка около кръста му. Спряха в края на гората и се загледаха към къщата.
— Като се замисли човек, не е твърде неправдоподобно — каза Харпър. — Винаги съм я смятал за една от нас.
— Според мен това само поражда още куп въпроси, а не ни доближава до разкриването на самоличността й. Но знам едно. Искам онези дневници повече от всякога. Ако Джейн не се справи, ще навестя Кларис.
— Искаш ли да съм рефер?
— Може би. Ако Амелия е била част от семейството заслужава да й отдадем дължимото. Не зная какво ме кара да изпитвам повече симпатия към една покойница, която е предполагаема моя роднина, отколкото към жива жена, която със сигурност е от рода ни.
— Веднъж тя ми удари плесница.
Роз застина.
— Какво е направила?
— Един ден здравата ме зашлеви, когато ни гостуваше и ме хвана да се качвам на плота в кухнята, за да стигна до кутията с бисквити. Мисля, че бях на около шест години. Удари ме, издърпа ме и ме нарече „малък лаком лигльо“.
— Защо не ми каза? Не е имала право да те докосва. Щях да я одера жива.
— А после мен — изтъкна той. — Беше ми забранила да се качвам на плота и да си вземам бисквити, без да те попитам. Затова преглътнах буцата и си замълчах.
— Ако някой е имал право да те хока и наказва, това съм била аз. Никой не може да посяга на децата ми и според моя съд няма смекчаващи вината обстоятелства. Кучка!
— Ето. — Притисна рамото й. — Сега не се ли чувстваш по-добре?
— Ще я накарам да съжалява. — Роз тръгна с него към къщата. — Знаеше, че не бива да бъркаш в кутията с бисквити, когато ти хрумне, Харпър Джонатан Ашби.
— Да, госпожо.
Тя леко го смушка с лакът.
— Не ми се усмихвай толкова самодоволно.
— Просто си помислих, че може и сега там да се намира някоя бисквитка.
— Предполагам.
— Бисквити и мляко. Звучи добре.
— Мисля, че да. Да досаждаме на Дейвид, докато ни даде няколко. Но трябва да побързаме. По-късно имам среща.
Роз знаеше кои цветове и стилове не просто й подхождат, а подчертават красотата й. Бе избрала последен модел на „Диор“ — със семпла, изчистена кройка и галещ окото златист цвят. Правият корсаж, вързан отзад, и тънките презрамки оставяха раменете и гърба й голи.
Тези рамене и гръб имаха загар. Беше се погрижила за това. Не виждаше причина да не ги покаже. Сложи диамантите на баба си — наследеното от нея колие и обици.
Знаеше, че ще съжалява, но обу сандали с висок и тънък ток, които разкриваха ноктите на краката й, лакирани в цвета на роклята.
Завъртя се пред огледалото и каза „влез“, когато някой почука на вратата.
— Роз, исках само да… — Гласът на Стела секна. — Света дево! Изглеждаш зашеметяващо.
Роз кимна към огледалото и отново се завъртя.
— Така е. Понякога просто ти се иска да ги шашнеш, нали разбираш за какво говоря? Тази вечер чувствам нужда да сторя точно това.
— Стой… стой тук.
Стела се втурна навън и Роз я чу да вика Хейли.
Усмихвайки се, взе чантата си — кой дявол я бе накарал да си купи тази смешна чантичка — и започна да слага в нея всичко, за което й хрумна, че може да се окаже нужно за вечерта.
— На всяка цена трябва да я видиш — каза Стела и отново влезе, дърпайки Хейли след себе си. — Завърти се. Да те огледаме от всички страни.
Роз послушно изпълни командата. Хейли скръсти ръце пред гърдите си.
— Това истински диаманти ли са? Зная, че е нетактично да питам, но не мога да се сдържа. Толкова са… бляскави.
— Бяха на баби ми и са много специални за мен. Стела това ми напомня, че имам нещо, което мисля, че би поискала да носиш на сватбата си. Може да мине едновременно за нещо старо, нещо назаем и нещо синьо.
Вече бе извадила кутийката от сейфа си и сега я подаде на Стела.
— Господи!
— Джон ми ги подари за двайсет и първия ми рожден ден. — Усмихна се на обиците със сапфири. — Хрумна ми, че навярно ще отиват на роклята, която си избрала, но ако не е така, няма да се обидя.
— Отиват на всичко. — Стела внимателно повдигна едно от изящните сапфирени сърца от кутийката. — Толкова са нежни, толкова… — Замълча, размаха ръка пред лицето си и седна на ръба на леглото. — Извинявай. Толкова съм… че ще ми ги дадеш.
— Ако имах сестра, бих се радвала да носи нещо мое в деня на сватбата си.
— Трогната съм и поласкана. Трябва да… поседна за няколко минути и да си поплача.
