приликите, характеристиките. Това, на което трябва да се надяваме, е поне едно — въпреки че бих заложил на повече — да бъде с яркорозов цвят и червеникав оттенък. Когато разцъфне, ще го наречем „Дъщерята на Хейли“.
— А ако няма нито едно?
— Песимизмът е враг на градинаря. Но ако не се получи точно това, което сме очаквали, ще се появи друго интересно цвете. И ще опитаме отново. Впрочем исках да те попитам дали ти се ще да поработиш с мен върху нов вид роза за майка ми.
Хейли си помисли, че ако родеше пак момиче, може би щяха да го кръстят Роуз. Но после отвърна:
— С удоволствие. Много мило от твоя страна.
— Е, идеята беше на Мич, но той не може да отгледа дори мушкато в саксия. Иска да опитам да създам черна роза. Никой досега не е постигал съвършено черен цвят, но ми хрумна да си поиграем и да видим какво ще излезе. Сега е най-подходящото време в годината… Разполагаме с достатъчно дни да измием, дезинфекцираме и пречистим въздуха. Хигиената е изключително важна за този вид работа, а розите са капризни. Ще ни отнемат доста време, но ще е забавно.
Изглеждаше толкова въодушевен от идеята да започнат нещо ново. Как ли би я изгледал, когато му каже, че вече са поставили още едно начало?
— Когато правиш всичко това — продължи той, — избираш родители — растения за опрашване и за семе. Съзнателен подбор, търсене на определени характеристики.
„Моите сини очи, кафявите на Харпър. Неговото търпение, моята импулсивност. Какъв ли би бил резултатът?“, помисли си тя.
— Така. Опитваш се да ги кръстосаш, за да създадеш нещо с най-добрите или поне желаните характеристики на двамата родители.
„Избухливият му нрав, моята упоритост. Господи…“
— При хората не е така — неочаквано каза Хейли. Той се обърна към компютъра си и въведе информацията във файл.
— Мисля, че не.
— Хората невинаги могат… или невинаги решават и планират така. Не си казват: „Хей, хайде да създадем хибрид“.
Харпър се засмя гръмогласно и я погледна закачливо.
— Не ми е хрумвало да използвам тази реплика за свалка в бар. Ще я запомня, но тъй като вече открих жената на живота си, няма да ми е нужна.
— Никога не си ме свалял с остроумни реплики — изтъкна тя. — Впрочем хибрид се прави с цел създаване на нещо ново и самостоятелно. Не е просто игра и забавление.
— А показах ли ти вибурнума? Отделянето на издънка беше малко трудно, но съм доволен как се развива.
Всеки момент от очите й отново щяха да бликнат сълзи.
— Харпър… — започна тя.
— Не е голяма беда — нехайно продължи той. — Зная как да се справя с издънките.
— Бременна съм.
„Ето, изрекох го“, каза си тя. Кратко и ясно, като рязко дръпване на лепенка от рана.
— Какво?
Харпър престана да натиска клавишите и бавно се завъртя на стола си.
Не успя да разгадае изражението му. Може би защото погледът й бе премрежен. Бученето в ушите й заглуши гласа му и тя не можа да прецени какво издава тонът му.
— Трябваше да го разбера. Трябваше! Бях толкова уморена, цикълът ми прескочи… но просто забравих. От време на време ми се гадеше, настроението ми често се променяше. Мислех… Всъщност нищо не мислех. Въобразявах си, че е заради инцидентите с Амелия. Не направих връзката. Съжалявам.
Всичко това прозвуча като несвързано бърборене, неразбираемо дори за самата нея. Изведнъж млъкна, когато той повдигна ръка.
— Каза, че си бременна ли?
— Господи! Колко пъти трябва да го повторя? — Несигурна дали да избухне в плач, или да се разкрещи, Хейли издърпа лентичката от джоба си. — Ето, прочети сам!
— Почакай. — Той взе лентичката от ръката й и втренчи поглед в нея. — Кога го разбра?
— Едва днес. Току-що. Преди малко. Бях в „Уолмарт“ да купя това-онова. Забравих за памперсите на Лили, а си купих спирала за мигли. Що за майка съм?
— Спокойно. — Харпър се изправи и обхвана раменете й. — Добре ли си? Искам да кажа, нали не те боли или нещо подобно?
— Разбира се, че не ме боли, за бога!
— Слушай, престани да лазиш по нервите ми. — Потърка слепоочията си и внимателно се вгледа в нея. „Сякаш преценява развитието на новите си кръстоски“, помисли си тя. — Това ми се случва за първи път. Откога си бременна?
— От известно време.
— По дяволите, Хейли! Искам да кажа, на колко седмици е плодът… или както и да се нарича?
— Мисля, че на около шест. Пет-шест.
— Колко голямо е бебето?
— Не зная. Може би колкото оризово зърно.
Той втренчи поглед в корема й и го докосна.
— Кога ще започне да шава? Кога ще има ръчички, крачета?
— Харпър, да не се отплесваме.
— Не разбирам от тези неща. Искам да узная. Трябва да отидеш на лекар, нали? — Хвана ръката й. — Да вървим.
— Не е задължително да тръгна точно сега. Харпър, какво ще правим?
— Как така какво ще правим? Ще имаме бебе. Мамка му! — Той я грабна и я повдигна от земята. На лицето му сияеше ослепителна усмивка. — Ще имаме бебе!
Хейли впи пръсти в раменете му.
— Не си ли ядосан?
— Защо да съм ядосан?
Сега бе неин ред да се почувства замаяна, изумена, разтърсена…
— Защото… така.
Харпър внимателно я спусна обратно и плахо промълви:
— Ти не искаш ли това бебе?
— Не зная. Нима мога да мисля какво искам? Как да мисля при тези обстоятелства?
— Значи бременността засяга мозъчните клетки. Интересно.
— Аз…
— Е, добре, тогава остави мисленето на мен. Ще отидеш на лекар, за да се уверим, че всичко тук вътре е наред. Ще се оженим и следващата пролет ще имаме бебе.
— Да се оженим? Харпър, хората не бива да се женят само защото…
Той стоеше, облегнал се на работната маса, но въпреки това й се струваше заплашително надвесен над нея.
— В моя свят, където небето е синьо, хората, които се обичат и създават деца, се женят. Може би се случва малко по-рано, отколкото беше заложено в предварителния ни план, но ще се наложи да направим промени.
— Значи вече сме имали план?
— Аз имах. — Протегна ръка, приглади косите й и закачливо ги подръпна. — Искам да живея с теб. Знаеш го. Искам бебето. Ще направим каквото трябва и всичко ще бъде наред.
— Значи ми заповядваш да се омъжа за теб.
— Според плана ми, трябваше да ти направя романтично предложение, което да бъде следващата крачка. Но тъй като събитията ме изпревариха, а и бременността е засегнала умствените ти способности, ще постъпим така…
