— Дори не си разстроен.
— Не, не съм. — Замълча, навярно за да си даде сметка какво чувства. — Само съм поизплашен, смаян… Господи, Лили страшно ще се зарадва! По-малко братче или сестриче, което да тормози. Почакай, докато кажа на братята си, че ще стават чичовци. И на мама, че ще става…
— … баба — довърши Хейли и кимна, изпитвайки леко задоволство, че най-сетне в очите му бе проблеснало съмнение. — Как мислиш, че ще приеме тази новина?
— Скоро ще разбера.
— Просто не мога да понеса всичко това! — Хейли притисна длани към слепоочията си, сякаш така световъртежът щеше да изчезне. — Дори не зная какво чувствам. — Отпусна ръце в скута си и го прониза с поглед. — Харпър, не мислиш ли, че е грешка?
— Нашето бебе не е грешка. — Притегли я в прегръдката си и усети учестеното й дишане, докато се бореше с напиращите сълзи. — Но е страхотна изненада.
Осемнадесета глава
През останалата част от деня Харпър се луташе като в сън. Трябваше да обмисли, реши и планира толкова неща. Първите стъпки му бяха кристално ясни, както началните етапи на всяка кръстоска.
Щеше да заведе Хейли на лекар, за да се уверят, че всичко с нея и бебето е наред. Щеше да започне да чете за ембриони, развитие на плода в утробата и прочее, за да добие представа за процеса, да знае какво се случва там вътре.
Щяха да се оженят възможно най-скоро, но не толкова прибързано, че да е сдържана и практична сватба, организирана надве-натри. Не искаше това за Хейли, а като се замислеше — и за себе си.
Държеше да се оженят в Харпър Хаус. Сред градините, за които така старателно се грижеше, в сянката на къщата, в която бе отраснал. Там искаше да се врече във вечна вярност не само на Хейли, а и на Лили, и на нероденото си дете, което сега бе голямо колкото оризово зърно.
Това беше желанието му и целта, към която несъзнателно се бе стремил през целия си живот. Никога не се бе замислял, но сега беше така сигурен, както в собственото си име.
Хейли и Лили щяха да се настанят в неговата къща. Щеше да поговори с майка си за разширяване, без да се наруши традиционният облик.
Трябваше да има повече място за децата, помисли си той, за да могат да отраснат в Харпър Хаус, сред градините и горите. И историята на имението да означава за тях толкова много, колкото за самия него.
Виждаше всичко това съвсем ясно. Единственото, което му бе трудно да си представи, беше детето, в чието създаване бе участвал.
Колкото оризово зърно? Как е възможно нещо толкова мъничко да е толкова значимо? И вече толкова обичано?
Но имаше една стъпка, която трябваше да предприеме преди всичко останало.
Откри майка си в градината, заета да добавя нови астри и хризантеми в една от лехите си.
Работеше с тънки памучни ръкавици, захабени от няколко сезона. Памучният й панталон беше с отрязани крачоли, чийто тъмносин цвят вече едва се забелязваше под пластовете кал. Краката й бяха боси и само бе нахлузила платнени чехли.
Като дете я бе смятал за неуязвима жена със свръхестествени способности. Знаеше всичко, дори това, което той би предпочел да не знае. Имаше всички отговори, които му бяха нужни. Прегръщаше го, а понякога и го близваше по бузата, срещу което Харпър все още се съпротивляваше.
Ала най-важното бе, че винаги можеше да разчита на нея. В най-щастливите и най-трудните мигове тя бе неотлъчно до сина си.
Сега беше негов ред.
Роз вдигна глава, когато усети присъствието му, и нехайно плъзна ръка по челото си. Изглеждаше поразително красива с козирката над очите и ведрия израз на лицето си.
— Беше чудесен ден — възкликна тя. — Реших да се възползвам още малко и да поразкрася тази леха, защото вечерта ще завали.
Харпър инстинктивно погледна към небето.
— Да, ще напои всичко.
— Чул те господ. — Тя примигна от слънцето, докато се взираше в лицето му. — Я, много си сериозен! Поседни тук, че вратът ми ще се схване.
Харпър приклекна и едва отрони:
— Трябва да ти кажа нещо.
— Разбирам, обикновено в такива случаи изражението ти е толкова сериозно.
— Хейли е бременна.
Роз остави лопатката бавно и внимателно.
— Така значи.
— Узнала го е едва днес. Мисли, че е във втория месец. Усещала е симптомите… предполагам, че така се наричат, но не им е обръщала внимание покрай всичко, което се случи.
— Разбирам. Добре ли е тя?
— Малко разстроена, малко изплашена, бих казал.
Роз протегна ръка, свали слънчевите му очила и го погледна в очите.
— А ти как го приемаш?
— Все още не мога да повярвам. Обичам я, мамо.
— Зная. Но радваш ли се?
— Изпитвам смесени чувства. Едното от тях е радост. Знам, че не си очаквала нещата в живота ми да се развият по този начин.
— Харпър, няма значение какво очаквам или искам аз. — Внимателно отдели една астра и я постави във вече подготвената дупка. Ръцете й сръчно отъпкваха почвата, докато говореше. — Важното е какво искате ти и Хейли. Важното е онова малко момиченце и детето, което сте създали.
— Искам да се оженя за Хейли и да направя Лили своя дъщеря, законна. Искам това бебе. Знам, че изглежда като с магическа пръчица — хоп! — и се превръщаме в семейство, но… Не плачи. Моля те, не плачи!
— Имам право да си поплача, когато моят първороден син ми казва, че ще ставам баба. Имам пълното право да пролея няколко сълзи. Къде е кърпата ми, по дяволите?
Той я издърпа от задния й джоб и й я подаде.
— Трябва да поседна за минута. — Отпусна се на земята и изтри очите си. — Всяка майка знае, че този ден ще дойде. От мига, в който поеме детето си в ръце. Това не е първата й мисъл, поне съзнателна, но дълбоко в себе си усеща нишката на живота. Циклите в него. Жените ги познават. Както и градинарите. — Тя разпери ръце, за да го прегърне. — Харпър, ще ставаш татко!
Както често бе правил, той притисна лице към потръпващите й рамене.
— А аз ще ставам баба. За втори път. — Отдръпна се назад и го целуна по бузите. — Обичам онова момиченце, то вече е наше дете. Искам и двамата с Хейли да знаете, че го чувствам като своя внучка. И че се радвам за вас. Въпреки че сте улучили такъв момент, че бебето ви ще се появи през най-натоварения ни сезон.
— Господи, не помислих за това! — усмихна се Харпър.
— Е, прощавам ви. — Роз се засмя и свали ръкавиците си, за да усети допира на ръцете му. — Направи ли й предложение?
— Да. По-скоро й казах, че ще се оженим. Не ме гледай укорително.
Веждите й останаха повдигнати, а изразът на очите — леденостуден.
— Точно това заслужаваш.
— Ще се погрижа за всичко. — Харпър сведе поглед. После повдигна ръцете й една по една към устните си. — Обичам те, мамо. Ти винаги вдигаш летвата твърде високо.
— Коя летва?
Той отвърна на съсредоточения й поглед.
— Не бих се обвързал с жена, която обичам и уважавам по-малко от теб.
