— Да повикам специалния отряд, скъпа. Забави се повече от петнайсет минути.
— Извинявай. Просто… извинявай.
Той понечи да се усмихне и нехайно махна с ръка, но миг след това лицето му придоби сериозно изражение.
— Не, няма да се преструвам, виждам, че си плакала. Какво има?
— Закъснявам за работа. — Докато изричаше думите, гласът й затрепери и секна.
— Няма да свърши светът. Първо ще поседнем. — Дейвид хвана ръката й и я задърпа, докато седна на стълбите. — И ще споделиш терзанията си с чичко Дейвид.
— Терзания ли? Просто съм загазила. — Нямаше намерение да казва нито на него, нито на когото и да било. Поне докато намери време да помисли, да вземе решение. Планираше да зарови глава в пясъка за няколко дни. Но когато той обгърна раменете й, думите се изтръгнаха от устата й: — Бременна съм.
— О! — Ръката му се плъзна по рамото й. — Е, в такъв случай дори тайните ми запаси от страхотни шоколадови сладки няма да помогнат.
Хейли извърна глава и потърка нослето си в рамото му.
— Аз съм нещо като размножителна бомба, Дейвид. Какво ще правя сега, по дяволите?
— Това, което е най-добро за теб. Между другото сигурна ли си?
Хейли се надигна от стъпалото и извади лентичката от джоба си.
— Какво пише тук?
— Че пиленцето е кацнало. — Той леко повдигна брадичката й. — Как се чувстваш?
— Гади ми се и съм изплашена. Като пълна глупачка! Ползвахме предпазно средство, Дейвид. Не сме го правили като двама загорели тийнейджъри на задната седалка на стар шевролет. Сигурно съм свръхплодовита!
Той се засмя, а после отново притисна рамото й.
— Извинявай, знам, че за теб не е никак смешно. Но да се успокоим и да преценим положението. Влюбена си в Харпър, нали?
— Разбира се, но…
— И той е влюбен в теб.
— Да, но… О, Дейвид, връзката ни тъкмо започваше. Може би съм си представяла, че някой ден ще се случи. Но все още не сме кроили никакви планове за бъдещето. Дори не сме разговаряли.
— Това само ще ускори нещата, скъпа. Сега ще започнете да разговаряте.
— Нима има мъж на света, който не би се почувствал като уловен в капан, когато една жена дойде при него и му каже, че е бременна?
— А нима си успяла да заченеш сама?
— Това няма значение.
— Хейли! — Той придърпа очилата над носа й, за да я погледне в очите. — Има значение, и то голямо. С Лили си постъпила така, както си сметнала, че е най-добре и за теб, и за бащата, и за бебето. Правилно или не, господ знае, но лично аз одобрявам решението ти. Ала както и да е, проявила си смелост. Сега трябва да я проявиш отново и да направиш най-доброто за всички засегнати — да кажеш на Харпър.
— Не зная как. Прилошава ми при тази мисъл.
— Явно го подценяваш, въпреки че го обичаш.
— Напротив. Знам как ще постъпи и това е проблемът. — Отново се загледа в лентичката и онзи крещящ надпис, който отекваше в главата й. — Ще бъде до мен. Но откъде мога да съм сигурна, че го прави от любов, а не защото се чувства отговорен?
Дейвид се наведе и я целуна по челото.
— Просто ще си сигурна.
Всичко това звучеше чудесно — разумно, логично и зряло. Все пак не беше лесно да направи нещо, което не търпеше отлагане.
Искаше й се да изчака, да забрави за няколко дни. Дори да си представя, че проблемът може да изчезне, макар да бе егоистично и детинско от нейна страна.
Когато стигна до градинарския център, влезе незабелязано в една от тоалетните за персонала да направи теста повторно. Изпи половин литър вода почти на един дъх и остави струята да шурти в мивката за всеки случай. Понечи да стисне палци, но си каза, че няма смисъл от подобни глупости.
Прочете резултата с полупритворени очи.
Отново бе същият.
„Е, няма шега, няма измама. Бременна съм“. Този път нямаше да плаче и да проклина съдбата. Просто пъхна лентичката в джоба си, отвори вратата и се подготви за неизбежното — трябваше да каже на Харпър.
„Но защо да знае?“, помисли си тя. Можеше отново да опакова багажа си и да замине. Бебето бе нейно.
… Той беше богат и влиятелен. Щеше да й отнеме детето и да я захвърли. Да открадне сина й. За славата на великата фамилия Харпър щеше да я използва като кобила за разплод, а после да изтръгне живота, който е носила в себе си.
Нямаше права над това, което принадлежеше на нея. Никакви права над детето, което растеше в утробата й…
В този миг Стела я повика и тя се стресна като крадец, хванат на местопрестъплението.
Беше се озовала сред сенколюбивите растения, заобиколена от буйна зеленина.
Откога ли стоеше тук и в главата й се въртяха мисли, които не бяха нейни?
— Добре ли си?
— Малко съм замаяна. — Дълбоко си пое дъх. — Извинявай за закъснението.
— Няма проблем.
— Ще наваксам. Но се налага… Трябва да поговоря с Харпър, преди да започна работа.
— В оранжерията за присаждане е. Настоя да му се обадя, когато дойдеш. Хейли, искам да ми кажеш какво има.
— Първо ще поговоря с Харпър.
„Преди да загубя самообладание или разсъдъка си“, мислено добави тя. Забърза между масите с разсад, пресече асфалтираната алея и продължи покрай оранжериите. Забеляза, че бизнесът отново процъфтява след лятното затишие. Температурите бяха малко по-ниски и хората вече се замисляха какво да засадят наесен. Момчетата на Стела се готвеха да тръгнат на училище. Дните ставаха все по-кратки.
Животът продължаваше въпреки кризата, която изживяваше тя.
Поколеба се пред оранжерията, в която бе Харпър. Порази я фактът, че главата й, заета с толкова мисли преди няколко мига, сега беше като празна.
Но вече можеше да стори само едно: да влезе.
Вътре бе топло и звучеше музика. Обстановката толкова му подхождаше — безброй растения в различни фази на развитие, мирис на почва и зеленина.
Музиката не й бе позната — някаква композиция за арфи и флейти.
Харпър бе застанал в далечния край и крачките дотам й се сториха най-дългият поход в живота й. Той се обърна и чаровно й се усмихна:
— Хей, точно теб исках да видя! — С едната си ръка й даде знак да се приближи, а с другата свали слушалките от ушите си. — Погледни, нашите бебчета! — Застана с лице към растенията и не видя как Хейли потръпна при тези думи. — Развиват се точно по план — продължи той. — Виж, плодниците вече са издути.
— Не само те — промърмори Хейли, но се приближи, застана до него и се загледа в растенията, които бяха опрашени преди няколко седмици.
— Виждаш ли? Семенниците са напълно оформени. Ще им дадем още три-четири седмици, докато семената узреят. Тогава върхът ще се разтвори. Ще съберем семената и ще ги засеем в саксии. Ще ги държим на открито и през пролетта ще покълнат. Когато станат високи седем-осем сантиметра, ще ги засадим в лехите.
— А после какво? — попита тя, макар че мислите й витаеха другаде.
— Обикновено получаваме цвят на втория сезон. Тогава ще огледаме и опишем различията и
