привързаност нито между него и съпругата му, нито към дъщерите му. Все пак не предполагах, че е способен на такова чудовищно деяние. И не мога да повярвам, че господарката е станала негова съучастница. Госпожица Конър — с провисналата си сива рокля и блуждаещ поглед — бе прогонена и заплашена с полицията, в случай че дойде отново или повтори пред някого думите, които бяха изречени в онази стая. Изпълних дълга си, Люси, и я придружих до вратата. Гледах как файтонът й отпътува. Оттогава не преставам да се терзая. Чувствам, че трябва да й помогна, но какво мога да сторя? Нима не е мой християнски дълг да предложа подкрепа или поне утеха на тази жена? От друга страна, дългът ми към моите работодатели — хората, които ми дават покрив над главата, храна и достатъчно пари, за да бъда независима — изисква да си мълча. Да си знам мястото. Ще се моля да ме осени прозрение как е правилно да постъпя. Ще се моля за младата жена, която дойде за рожбата си, а беше отпратена“.
Мич остави страниците. Последва мълчание.
По бузите на Хейли се търкулнаха сълзи. Беше изслушала последната част от цитираното писмо с наведена глава. Сега я вдигна, а насълзените й очи се усмихнаха.
— Но аз се върнах.
Седемнадесета глава
— Хейли! — извика притеснено Харпър.
— Недей. — Мич пристъпи напред и му направи знак да млъкне. — Почакай!
— Върнах се — повтори Хейли, — за да взема своето.
— Но не си успяла да стигнеш до детето — каза Мич.
— Не съм успяла ли? Нима? — Хейли разпери ръце. — Нали съм тук? Нали го гледах и му пеех, докато заспи, нощ след нощ? А всички други, които се появиха след него? Те не успяха да се отърват от мен.
— Но вече не ти е достатъчно.
— Искам това, което ми принадлежи! Искам дължимото. Искам… — Очите й плъзнаха поглед из стаята. — Къде са те?
— Навън — отвърна Роз. — Играят си.
— Обичам децата — замечтано каза Хейли. — Кой би предположил? Тези капризни, себични създания. Но изглеждат толкова сладки и невинни, когато спят. Най-много ми харесват, когато спят. Щях да покажа света на моя Джеймс. Целия свят. И той никога нямаше да ме изостави. Нима мислите, че искам съжалението й? — извика тя, внезапно обзета от гняв. — На една чистачка? Слугиня! Нима си въобразявате, че очаквам съчувствие от нея? Да върви по дяволите, както и всички останали! Трябваше да ги убия, докато спят.
— Защо не го направи?
Изведнъж тя вдигна очи и прикова поглед в Харпър.
— Има и други начини за отмъщение. Той беше красавец. Много приличаш на него.
— Приликата не е случайна. Аз съм твой наследник, правнук на сина ти.
Очите й се премрежиха, а пръстите й се впиха в панталона й.
— Джеймс? Моят Джеймс? Гледах те. Сладко бебе. Хубаво момченце. Идвах при теб.
— Помня. Какво искаш?
— Намери ме! Загубена съм.
— Какво се е случило с теб?
— Ти знаеш! Ти го направи. Затова над теб тегне проклятие. Изрекох го миг преди да издъхна. Ще получа своето. — Главата на Хейли клюмна назад, ръцете й притиснаха корема й и цялото й тяло затрепери. — Господи! — Шумно въздъхна. — Беше разтърсващо.
Харпър сграбчи китките й и застана на колене пред нея.
— Хейли!
— Да. — Погледът й бе замъглен, а лицето — бледо като восък. — Може ли малко вода?
Повдигна ръцете й и ги притисна към лицето си.
— Не можеш да продължаваш така.
— Разбира се. Беше бясна. Благодаря — каза тя на Дейвид, когато й подаде чаша вода. Пресуши я на един дъх, сякаш изгаряше от жажда. — После стана тъжна, а накрая отново се ядоса… Писмото стигна до нея. Е, чрез мен. — Тя се обърна към Мич: — Изпитах съчувствие и към нея, и към домашната помощница. Видях всичко, както когато човек чете книга: обстановката, къщата, хората… Представих си какво бих чувствала, ако някой ми отнеме Лили и не мога да си я върна. Първото, което ми се прииска да сторя, бе да затрия онази кучка Беатрис. Мисля, че докато в главата ми се въртяха гневни мисли, тя просто се промъкна. — Хейли здраво се вкопчи в ръката на Харпър. — Има объркани представи за теб. Цялото й съзнание е изопачено, но когато си те спомня като бебе или малко момче, изпитва обич, защото си нейна кръв. Но и негова. Освен това приличаш на него, поне донякъде. Така ми се струва. Когато се вселява в мен, нищо не е напълно ясно.
— Ти си по-силна от нея — увери я Харпър.
— Определено доста по-разумна.
— Справи се страхотно. — Мич остави касетофона. — Бих казал, че днес ти се събра твърде много.
— Беше напрегнат ден. — Успя да се усмихне на всички в стаята. — Изплаших ли ви?
— Меко казано. Слушай, защо не се качиш горе да си починеш? — предложи Стела. — Лоугън ще излезе да нагледа децата. Какво мислиш?
— Разбира се. — Харпър се приближи към Хейли и погали косите й. — Да вървим, скъпа. Ще се отпуснеш.
Той се изправи и й подаде ръка.
— Не знам какво бих правила без вас, приятели — отрони Хейли.
Роз изчака, докато двамата излязоха от стаята.
— Това изцежда силите й. Никога не съм я виждала толкова унила. Обикновено кипи от енергия. По дяволите, уморявам се само като я гледам!
— Трябва скоро да доведем тази история докрай! — рече Лоугън, преди да излезе.
— Какво можем да направим? — Стела тръсна ръце. — Струва ми се, че не е достатъчно да я държим под око и да чакаме. Не знам за вас, но аз цялата се разтреперих, докато гледах какво става с Хейли.
— Мога да отида в Бостън и да помогна на Вероника с преглеждането на писмата — предложи Мич. — Но точно сега не се осмелявам да ви оставя.
— Колкото повече сме, толкова по-сигурни се чувстваме. — Роз посегна към ръката му и я притисна в своята. — И аз мисля така. Честно казано, безпокоя се, когато Дейвид остава сам в къщата прекалено дълго.
— Тя не ме безпокои. — Наля чаша вино и леко я повдигна като за тост. — Може би защото не съм кръвен роднина от мъжки пол. Като добавим и че съм гей, не би проявила интерес към мен. Не пренебрегвайте и факта, че ме смята за слуга. Това ме превръща в най-низшето звено от хранителната верига.
— Много знае — промърмори Роз. — Но звучи логично от нейна гледна точка и ми носи голямо успокоение. Иска да я намерим. Казвала го е и преди.
— Трябва да открием гроба й — заключи Мич.
— Няма спор за това. — Роз стана и отпи глътка от виното на Дейвид. — Но как да го открием, по дяволите?
По-късно, когато къщата утихна и Лили спеше в креватчето си, Хейли не можеше да си намери място.
— В един миг ми се струва, че ще рухна, а в следващия съм заредена с енергия. Сигурно лазя по нервите ви.
— Ти го казваш. — Усмихнат, Харпър я притегли на дивана до себе си. — Искаш ли да погледаме мача?
— Да седя тук и да гледам бейзбол ли?
— Мислех, че го обичаш.
