— Малко замаяна, но ще се оправя. Знаеш ли за какво е това съвещание?
— Нямам и най-малка представа. Седни. Изглеждаш изтощена.
Хейли я послуша и се усмихна широко.
— Започваш да добиваш южняшки акцент. Личи си, че си янки, но промяната се усеща. Звучи сладко.
— Изглежда, средата ми оказва влияние.
Все още разтревожена заради бледото лице на Хейли, Стела приседна на страничната облегалка на креслото.
— Докога ще ни държиш в напрежение? — промърмори Лоугън и Мич застана до масата на подиума.
„Като университетски професор е“, помисли си Хейли. Беше забравила, че наистина е изнасял лекции.
— Както знаете, от няколко месеца поддържам връзка с наследница на главната домашна помощница, работила тук по времето на Реджиналд и Беатрис Харпър.
— Адвокатката от Бостън — вметна Харпър и остави Лили с камиончето на пода.
Мич кимна.
— Събудих интереса й и колкото повече търси информация, с колкото повече хора разговаря, толкова по-голямо е желанието й да разкрием цялата истина.
— Освен това Мич е започнал да съставя родословното й дърво. Безплатно — добави Роз.
— Услуга за услуга — каза той. — Част от сведенията, които тя събра, ни бяха нужни. Досега не бе успяла да открие много, което да ни бъде от полза, но днес направи голям удар. Ето едно писмо, написано от въпросната домашна помощница. Вероника — жената, с която контактувам, попаднала на цял кашон с писма на тавана на една от пралелите си. Не е зле да прегледаме всичките. Но днес е намерила това, написано от Мери Хейвърс до нейна братовчедка. Датата е дванайсети януари 1893-а.
— Няколко месеца след раждането на бебето — изтъкна Хейли.
— Точно така. Става дума главно за семейни дела или случки от ежедневието, за които е било нормално хората да си разказват в писма, поне в онази епоха. Но в най-съществената част… — Той повдигна листовете. — Вероника ми изпрати копие по факса, ще прочета само основното.
— Мамо! — захленчи Люк. — Гевин прави онази гадна физиономия.
— Не сега, Гевин! Извинете ме — обърна се Стела към останалите възрастни. Дълбоко си пое дъх и твърдо реши да не обръща внимание на тихата размяна на обиди зад гърба си. — Продължавай.
— Почакай само минута.
Лоугън приклекна до момчетата да си поговори с тях. Прозвуча смях, след който децата радостно скочиха.
— Ще излезем да си поиграем с Лили — заяви Гевин и изпъчи гърди. — Хайде, Лили, искаш ли навън?
Притискайки камиончето, момиченцето изостави Харпър и хвана ръката на Гевин. Лоугън затвори вратата след тях.
— После ще ги заведем да хапнат сладолед — каза той на Стела, докато се връщаше на мястото си.
— Подкупваш ги. Добра тактика. Извинявай, Мич.
— Няма проблем. Ето какво е написала Мери Хейвърс до братовчедка си Люсил.
Мич се облегна с гръб на ръба на масата, намести очилата си и зачете:
— „Не е редно да пиша за това, но чувствата и мислите ми са много объркани. Миналото лято ти съобщих за раждането на малкия син на работодателите ми. Прекрасно дете е младият господар Реджиналд, толкова е сладко! Бавачката, която господин Харпър нае, е много способна, изглежда грижовна и истински привързана към момченцето. Доколкото знам, господарката никога не е влизала в детската стая. Бавачката докладва само на господин Харпър. Ала на долния етаж Алис, бавачката, често става бъбрива, както всички момичета. Неведнъж съм я чувала да казва, че господарката не влиза дори да погледне детето. Нито веднъж не била го прегърнала“.
— Безчувствена кучка! — тихо каза Роз. — Радвам се, че не е моя истинска прабаба. Предпочитам луди, отколкото жестоки роднини. Извинявай, Мичъл, не биваше да те прекъсвам.
— Всичко е наред. Вече прочетох писмото няколко пъти и съм съгласен с теб. Мери Хейвърс продължава: „Не е моя работа да критикувам, разбира се. Но ми се струва неестествено една майка да не проявява интерес към собственото си дете, особено към дългоочаквания син в това семейство. Не бих нарекла господарката любяща майка, но все пак следи ежедневните занимания на дъщерите си. Не помня колко бавачки и гувернантки е сменила през последните няколко години. Госпожа Харпър е много взискателна, а нито веднъж не е инструктирала Алис какво очаква от нея във връзка с младия господар Реджиналд. Казвам ти това, Люси, защото, както и двете знаем, онези, които живеят на горните етажи на къщата, рядко се интересуват какво става в домакинството, освен ако не възникне проблем. Но подозирам, че тук има нещо обезпокояващо, и трябва да споделя мислите и страховете си с някого“.
— Знаела е, че става нещо нередно — прекъсна го Хейли. — Извинявайте. — Тя огледа всички в стаята. — Не го казва, но си личи, ако човек чете между редовете.
— Тя също е била привързана към детето — рече замислено Стела. — Била е загрижена за него. И това е очевидно. Продължавай, Мич.
— По-нататък пише: „Когато ти съобщих за раждането на бебето, не споменах, че в месеците преди това нямаше никакви признаци госпожа Харпър да е бременна. Държането и външността й бяха непроменени. Всички, които работим в къщата, научаваме подробности за живота на обитателите й, това е неизбежно. Нямаше никаква подготовка за появата на дете. Никакви разговори за бавачки или бебешки дрешки, никакви посещения на лекаря при госпожа Харпър. Бебето просто се появи една сутрин, сякаш щъркелът го е донесъл. Дочух някои клюки сред прислугата, но не допуснах да продължат — поне в мое присъствие. Нямаме право да се бъркаме в тези неща. Все пак, Люси, тя така страни от детето, че сърцето ми се къса. Затова неведнъж съм се питала какво става. Не може да има съмнение за бащинството, защото бебето е одрало кожата на господин Харпър. Но коя е майка му — това е друг въпрос, поне според мен“.
— Значи са знаели. — Харпър се обърна към майка си: — Тази Хейвърс е знаела, както и останалите от прислугата, но не са могли да направят нищо.
— А какво да сторят? — попита Хейли с пресипнал от вълнение глас. — Били са просто слуги. Дори ако бяха вдигнали шум, кой би ги чул? Щяха да загубят работата си, а тук нищо не би се променило.
— Права си. — Мич отпи глътка минерална вода. — Били са безсилни. Написала е още нещо. — Остави чашата си и обърна на следващата страница. — „По-рано днес в Харпър Хаус дойде една жена. Беше страшно бледа и слаба, а в очите й, Люси, имаше не просто отчаяние, а някаква лудост. Данби…“. Това е икономът по онова време — обясни Мич. — „Данби я взе за беднячка, търсеща работа, но тя се втурна в къщата през входната врата като подивяла. Твърдеше, че е дошла за своето бебе. За сина си Джеймс. Каза, че го чува как плаче за нея. Но дори ако детето бе заплакало, долу никой не би го чул, защото беше в детската стая на горния етаж. Не можах да я спра и да я отпратя, защото тя побягна нагоре по стълбите, викайки сина си. Не знаех какво да направя, но се появи господарката и ме помоли да я заведа във всекидневната горе. Бедното създание трепереше, докато вървеше с мен. Господарката не ми позволи да занеса напитки. Не биваше да правя онова, което направих после, а и никога не съм го вършила през всичките години на работата си като домашна помощница. Подслушах през ключалката“.
— Наистина е дошла тук. — В гласа на Стела потрепна жалостива нотка, когато тя сложи ръка на рамото на Хейли. — Дошла е за детето си, горката Амелия!
— „Чух жестоките неща, които господарката наговори на онази нещастна жена“ — продължи да чете Мич. — „Чух студените й думи за детето. Каза, че желае смъртта му, Люси. И прокле отчаяната майка, която се представи с името Амелия Конър и поиска да й върнат момченцето. Беше отпратена със заплахи. Сега знам, че господарят се е сдобил с желания наследник, възползвайки се от лекия нрав на тази жена, и е отнел детето й, за да го натрапи на законната си съпруга, която трябва да го отгледа като свой син. Разбрах, че докторът и акушерката, изродили бебето, са казали на бедната жена, че детето й е мъртвородено. Зная, че господин Харпър е хладнокръвен както в бизнеса, така и в личните си дела. Не съм виждала прояви на
