— Няма да ви смущавам. Харпър, накарай я да изпие това. — След като остави подноса до леглото, Роз го заобиколи и седна от другата страна. Хвана ръката на Хейли и я целуна по бузата. — Почини си.
Харпър докосна китката на Роз за миг.
— Благодаря ти, мамо.
— Ако имате нужда от нещо, обадете се.
— Не е имало кой да се погрижи за Амелия — тихо промълви Хейли, когато Роз излезе. — Никой не се е интересувал какво ще стане с нея.
— А тя от кого се е интересувала? За кого е била загрижена? Маниакалното преследване на една цел не е грижа — добави той, преди Хейли да проговори. Стана да й налее чай. — Това, което са й сторили, безспорно е жестоко. Но знаеш ли какво? В нейната тъжна история няма добри герои.
— Винаги трябва да има добър герой. Но тук наистина няма. — Хейли взе чашата. — Не е била героиня, дори трагична, като Жулиета. Просто жертва на ужасна жестокост.
— Била е пресметлива — изтъкна Харпър. — И луда.
— Това също е истина, но тя не би могла да те разбере. Мисля, че вече я познавам достатъчно добре, за да съм сигурна. Не би разбрала твоята чувствителност и почтеност. Жалко!
Той закрачи към вратите за терасата. Навън земята жадно поглъщаше очаквания дъжд.
— Винаги беше тъжна. — Харпър надникна дълбоко в себе си, отвъд гнева, и откри жалост. — Забелязвах го още като дете, когато идваше в стаята ми и пееше. Тъжна и отчаяна. Но ме караше да се чувствам спокоен, както в присъствието на любящ човек. Обичаше ни по свой начин, мен и братята ми. Мисля, че това означава нещо.
— Все още е привързана към теб, усещам го. Объркана е. Харпър, не мога да си спомня нищо. — Хейли остави чашата и в очите й проблесна тъга. — За разлика от всеки друг път. Тогава поне част от мен знаеше какво става. Не мога да го обясня, но този път всичко е страшно объркано. Не проумявам какво съм правила в онази бална зала. Какво е правила тя там?
Искаше му се да я успокои, да я убеди да престане да мисли за това. Но нима беше възможно? Върна се и седна до нея.
— Ходила си до моята къща, със сигурност. Вратата беше отворена и видях следите ти до кухнята. Подът е мокър.
— Там е отишла в нощта на смъртта си. Там е умряла. Не може да има друго обяснение. Онзи път, когато я видяхме на терасата, мокра и окаляна, държеше въже.
— Възможно е да го е взела от гаража.
— За какво й е било въже, щом е дошла за детето си? За да върже бавачката ли?
— Едва ли й е било нужно за нещо подобно.
— Държеше и онзи сърп, лъскав и зловещ — спомни си тя. — Може би е била готова да убие всеки, който застане на пътя й. Но въжето? Какво е щяла да прави с него, ако не да върже някого? — Очите на Хейли изведнъж се разшириха и тя остави чашата, когато срещна погледа му. — Господи! Да се самоубие? Да се обеси, това ли ти хрумна? Но тогава защо и е било нужно да измине целия път дотук? Защо би се довлякла до къщата в дъжда, а после да се обеси в балната зала?
— Тогава на третия етаж се е намирала детската стая. И последната капка руменина изчезна от лицето й.
— Детската ли?
„Не — помисли си Хейли, когато образът се появи в съзнанието й. — Никога вече няма да почувствам истинска топлина“.
В свободните й дни Хейли бе свикнала часовете да летят неусетно. Голяма част от времето бе запълнена с досадни задължения — пазаруване, пране, подреждане, грижи за Лили и безброй други задачи, които изникваха. Почти не помнеше какво е да има онова, което хората без малки деца наричат свободно време.
Но кой казваше, че това не й харесва?
Ако не бе заета с нещо, ставаше мрачна и неспокойна. Ала не можеше да оспори нареждането на шефката си да ползва ден отпуск. Поне докато тя се казваше Розалинд Харпър.
Беше заточена в къщата на Стела за деня, без дори Лили да е до нея за развлечение. Бяха й заповядали да си почива и тя наистина се бе опитала. Но дори четенето не й носеше обичайната наслада, а купчината дискове с филми, които й бе дала Стела, не я заинтригува. Тишината в празната къща я караше да брои минутите, вместо да се унася в дрямка.
Прекара известно време в обикаляне из стаите, в чието боядисване бе участвала. Стела и Лоугън бяха превърнали къщата в уютен дом, съчетавайки нейния нюх към стил във всички детайли и неговия усет за пространство. „И най-доброто за момчетата, разбира се“, помисли си тя, когато се спря пред вратата на стаята им с двуетажно легло и етажерка, отрупана с комикси и камиончета. Това беше дом, създаден с мисълта за деца, пълен с ярки цветове, а огромният двор се простираше чак до горите. Въпреки красиво оформените градини, имаше предостатъчно място децата и кучето да тичат на воля.
Паркър бе единствената й компания през деня. Взе кучето на ръце и потърка нос в козината му, докато слизаше по стълбите.
Дали тя щеше да бъде добра домакиня като Стела? Любяща и нежна и същевременно толкова разумна?
Никога не беше кроила планове за нещо подобно. Стела бе тази, която планираше всичко. А Хейли досега просто се носеше по вълните на живота, щастлива и безгрижна. Доволна от работата си в книжарницата, с радост помагаше на баща си да поддържат малката си къща. Понякога й хрумваше да се запише в курс по бизнес управление, за да бъде подготвена, когато реши да осъществи плахите си мечти за собствена книжарница. Някой ден.
Очакваше и да се влюби. Също някой ден. „Както повечето момичета“, казваше си тя. Но не бързаше за голямата любов на живота си и всичко, произтичащо от нея — нова рутина, дом, деца. Представата за горда многодетна майка бе толкова далеч от нея, колкото и луната.
Но се случиха неща, които я тласнаха в неочаквана посока, и сега, почти на двайсет и шест, вече бе бременна с второто си дете и работеше в сфера, за която преди по-малко от две години не бе имала никакви познания.
И беше така безумно влюбена, че всичко наоколо й се струваше забулено в нежна розова мъгла.
Единственото, което помрачаваше щастието й, бе загадъчният дух на Амелия, който понякога решаваше да вземе тялото й назаем.
Когато кучето се разшава в ръцете й, тя го остави на пода и влезе след него в кухнята. Видя го да се долепя до задната врата и да се взира през пролуките навън.
— Добре, добре, ще те пусна. Знам, че не съм най-приятната компания днес.
Отвори вратата и Паркър хукна към горите, сякаш закъсняваше за среща.
Хейли излезе на двора. Денят беше чудесен. Всичко изглеждаше свежо след дъжда и въздухът бе по- хладен. Можеше да се поразходи, да отскубне някой и друг плевел. Или да се изтегне на шезлонга на верандата и да види дали навън дрямката няма да я споходи по-лесно.
Без да таи голяма надежда, наклони облегалката назад и се замисли дали да не отскочи за някоя книга. След минути заспа.
Събуди се малко замаяна под звуците на нечие хъркане. Смутено притисна ръка към устата си, но хъркането продължи. Някой бе метнал върху нея тънка памучна завивка и разтворил над главата й плажен чадър.
Хъркането идваше от Паркър, който лежеше по гръб до шезлонга й, с крака във въздуха, и приличаше на съборена детска играчка.
Колкото и странни неща да се случваха в живота й напоследък, едва ли кучето бе донесло завивката и преместило чадъра.
Все още не се бе разсънила напълно, когато Стела излезе през задната врата с две чаши чай с лед.
— Приятна ли беше почивката? — попита я тя.
— Не знам, проспах я. Благодаря — добави Хейли и взе едната чаша. — Колко е часът? Господи! —
