— Била е погребана тайно — досети се Хейли. — Ала винаги е искала да узнаем какво й се е случило. Все още не се примирява. — Сви рамене и леко се усмихна. — Това е едно от нещата, в които съм сигурна. Ако е убита или се е самоубила в къщата, трябва да го разкрием.
— Детската стая все още е била използвана, когато съм се родила — заговори Роз.
— Спяла си там като бебе? — попита Хейли.
— Доколкото знам. Поне през първите няколко месеца, с бавачката. Баба ми не одобрявала това, баба Харпър. Явно тя я е ползвала само за гостна. Имала значително влияние над родителите ми и успяла да ги убеди да ме преместят на втория етаж. Моите деца никога не са спали в онази стая.
— Защо? — попита Хейли.
Роз замислено присви устни.
— Първо, не исках да бъдат далеч от мен. Освен това не ми харесваше атмосферата в нея. Имаше нещо, което не можех да обясня, но по онова време рядко се питах какво е.
— Мебелите за стаята на Лили бяха свалени оттам.
— Да. Когато Мейсън стана твърде голям, за да спи в детското креватче, всичко беше преместено горе. Превърнах стаята в склад за вещи на момчетата, които са престанали да използват. Етажът отдавна е необитаван. Поддръжката е твърде скъпа, а и имаме много повече място, отколкото ни е нужно. Все пак няколко пъти съм организирала приеми в балната зала.
— Никога не се бях качвала там — каза Хейли. — Струва ми се странно сега, когато се замисля, защото обичам да разглеждам стари къщи и да си представям някогашния им облик. Но през цялото време, откакто живея тук, не ми е хрумвало да отида горе.
— Права си, че е странно — рече Стела. — Момчетата можеха да тичат из цялата къща повече от година. Човек би помислил, че е неизбежно някога да ги открия там и да им се скарам. Но не мисля, че и те са ходили. Дори ако го бяха направили тайно, Люк със сигурност щеше да се разприказва.
— Мисля, че трябва да отидем. — Хейли погледна и двете. — Важно е.
— Тази вечер ли? — попита Стела.
— Не бих издържала да чакам. Това ме влудява.
— Щом решаваме да го направим, ще отидем всички заедно. Шестимата — каза Роз. — Без децата. Дейвид ще остане с тях долу. Трябва да си сигурна, Хейли. На този етап, изглежда, ти си най-близо до нея от всички нас.
— Сигурна съм. Но това не се отнася само за мен. — Усетила хладна тръпка, Хейли потърка ръцете си. — Чувствата й към Харпър са ужасно объркани. Обича го, когато вижда в него правнука на своето дете, а го мрази, защото е мъж от рода Харпър, с кръвта на Реджиналд. — Погледна Стела, а после Роз. — Тези противоречиви чувства са невероятно силни. Мисля, че близостта ни с Харпър ги прави още по-силни.
— Любов, секс, майчин инстинкт, отмъстителност, скръб. — Роз кимна. — И лудост.
— Неговите чувства към нея също са неясни — въздъхна Хейли. — Не знам дали това е от значение, но смятам, че на този етап е важно да имаме предвид всичко. Мисля, че най-сетне се приближаваме към края на цялата история.
— Дай боже! — въздъхна Стела.
— И аз искам да свърши и да се заема с плановете за сватбата си и за бебето. Да седя тук с вас двете и да говорим за музика, цветя и булчинската рокля, която ми се ще да нося. Снощи, преди онази случка, си представях дълга бяла рокля и цветя — призна Хейли. — Но мисля, че е изключено. — Сви рамене и докосна корема си. — Нямам право да бъда облечена в бяло.
— Скъпа. — Роз леко притисна ръката й. — Всяка булка има право да носи дълга бяла рокля.
Първо се нахраниха. Семейните вечери се бяха превърнали в ритуал, който събираше всички — възрастни и деца, заедно около украсената с цветя маса. Роз твърдеше, че тези неща са важни, и Хейли разбираше смисъла им.
„Това сме ние — сякаш искаха да кажат. — Ще си останем такива, каквито сме, въпреки всички неприятности. А може би благодарение на тях — дори по-силни“.
Хейли бе станала част от семейство. Имаше майка, сестра, любим, братя и приятели. Дете, обожавано от всички. И още едно, което след месеци щеше да се появи на бял свят.
Беше готова на всичко, за да запази това семейство здраво и сплотено.
Затова се хранеше с тях, участваше в разговорите и се опитваше да забрави тревогите, потапяйки се в безценния нормален живот.
Поговориха за цветя и книги, за училище и уроци и най-сетне — за дългоочакваните сватбени планове.
— Сигурно Хейли вече ти е казала, че бихме искали да се венчаем тук, ако нямаш нищо против, мамо.
— Това очаквах да чуя. — Роз остави вилицата си. — В градината ли? Ще се молим времето да остане хубаво, но за всеки случай ще опънем тенти. Готова съм да се заема с цветята. Само ми дайте насоки. Предполагам, че ще искате лилии.
— Да, искам да нося букет от червени лилии.
— Тогава ще има само ярки цветове, никакви полутонове. Ще намеря добро съчетание. Знам, че не бихте желали нещо твърде официално. И тъй като ще бъде третата ни сватба за тази година, мисля, че лесно ще изгладим подробностите.
— Харпър, стой настрана — посъветва го Лоугън. — Не се вживявай твърде много. Казвай само: „Добре, харесва ми“, и ако ти предложат две възможности за избор, не се чувствай притиснат. Просто отговори, че и двете неща са страхотни, и остави на нея да реши.
— Мисли се за много забавен — сухо отбеляза Стела. — Ала няма да го сритам под масата, понеже има право.
— Защо всички се женят? — полюбопитства Гевин. — Сигурно жените са измислили това.
— Защото обичат да тормозят нас, мъжете — отвърна му Лоугън.
— Някой трябва да накара и тях да носят вратовръзки.
— Аз ще сложа вратовръзка — предложи Стела, — ако ти се качиш на високи токчета.
— Зная защо хората се женят — зачурулика Люк. — За да спят в едно легло и да си правят бебета. Вие с Мич ще имате ли бебе? — обърна се той към Роз.
— Вече сме изпълнили квотата си преди доста години. — Роз стана от масата. — Впрочем мисля, че е време вие, момчета, да помогнете на Дейвид да разчисти масата и да хапнете сладолед в кухнята.
— Добре. Рота, строй се! Ти също, редник. — Преди Хейли да се заеме с дъщеря си, Дейвид се приближи към високото столче на Лили и я повдигна. — Това, че си дребничка, не означава, че можеш да се измъкнеш. Обича да ми помага да слагаме съдовете в миялнята машина — каза той на Хейли. — Ще се справим.
— Трябва да поговоря с теб насаме за минута.
— Подредете съдовете на купчини, господа — нареди той и понесе Лили на ръце към кухнята. — Тук всичко ще е наред, не се безпокой.
— Не, не е това. Зная, че мога да разчитам на теб за Лили. Става дума за сватбата. Ще те помоля за нещо.
Дейвид свали Лили на пода и й даде чашка и лъжичка да си играе.
— Какво ще пожелаеш?
— Може би ще ти прозвучи странно, но мисля, че човек трябва да планира сватбеното си тържество така, че всичко в този ден да бъде най-доброто за него.
— Ако не в този ден, кога?
— Точно така. Надявам се, че ще се съгласиш ти да ме заведеш до олтара.
На лицето му се изписа изумление.
— Аз ли?
— Знам, че не си достатъчно възрастен, за да ми бъдеш баща, но това не е от значение за мен. Ти си един от най-добрите ми приятели, както и на Харпър. Всички сме като едно семейство. А в ден като този най-важно е семейството. Баща ми почина, а нямам кръвен роднина, когото да обичам колкото теб. Затова искам ти да вървиш с мен по пътеката и да ме предадеш на Харпър. Ще означава много за мен.
