Примигна, когато погледна часовника си. — Спала съм почти два часа.
— Радвам се да го чуя. Изглеждаш по-добре.
— Надявам се. Къде са децата?
— Лоугън ги взе след училище. Обичат да ходят с него по обекти. Времето е страхотно, нали? Идеално за пийване на чай с лед на верандата.
— Всичко наред ли е в градинарския център? В такова време идват доста клиенти.
— Така е, имахме много работа. Погледни онези свежи мирти. Обожавам този двор! — въздъхна тя.
— Двамата с Лоугън направихте чудеса. Не за първи път си казвам, че сте страхотен тандем.
— Изглежда, си права. Кой би предположил, че един разпилян всезнайко и една свръхамбициозна сухарка ще открият заедно истинската любов и щастие?
— Ами например аз. И то от самото начало.
— Може би. Знам колко си проницателна. Яла ли си?
— Не бях много гладна.
Стела размаха пръст срещу нея и посочи корема й.
— Някой там вътре сигурно е гладен. Ще ти направя сандвич.
Хейли поклати глава в знак, че се предава.
— Не е честно. Познаваш слабостите ми.
— Стой тук — рече й Стела. — Свежият въздух ти действа добре. Връщам се след минута.
Тя удържа на думата си и донесе не само сандвич, а и чепка тъмно грозде, хапки със сирене и сладки. Хейли погледна чинията в скута си, а после Стела.
— Да ти казвам ли „мамче“?
Стела се засмя, седна до краката й и започна да ги разтрива, докато всеки мускул в тялото на Хейли се отпусна.
— Едно от нещата, които ми харесваха най-много, докато бях бременна, беше да ме глезят.
— Първия път пропуснах това удоволствие. Поне през няколкото начални месеца.
— Е, сега ще наваксаш. Как се чувстваш като бременна?
— Уморена, с честа смяна на настроенията, но относително добре. А сега още по-добре — добави тя, когато отхапа от сандвича. — Колкото и да не ми се иска да призная, сънят и храната помагат. Ще се грижа за себе си, Стела, обещавам. Бях внимателна, докато носех Лили, ще внимавам и този път.
— Зная. А и никой няма да ти даде друг избор.
— Струва ми се смешно, когато всички се суетят около мен. — Хейли нервно раздвижи рамене.
— Ще се наложи да свикнеш с това, особено след всичко, което се случи.
— Снощи беше толкова… Вече използвах всички думи, които ми хрумват: силно, странно, загадъчно, разтърсващо. Най-силното от всички преживявания досега. Стела, не казах всичко на Харпър. Не можах.
— Какво премълча?
— Нещо, което почувствах. Щеше да побеснее, както всеки мъж. Надявам се ти да не реагираш така.
— Кажи ми какво има.
— Някакво чувство… не знам дали е просто от стреса, или е истинско. Но ми се струва, че тя иска бебето ми. Това бебе!
Притисна ръка към корема си.
— Как… — простена Стела и очите й се разшириха от ужас.
— Не ще успее. Няма сила на този свят, която би ми го отнела. Можеш да ме разбереш, защото знаещ какво е да носиш дете в себе си. Но Харпър би се побъркал.
— Обясни ми, за да не се побъркам и аз.
— Най-доброто обяснение, за което се сещам, е, че е адски объркана. Смесва настоящето със своето време. Лута се между двете епохи. Когато е в наши дни, иска нещата, които имам аз: детето, живота ми, тялото ми. И най-вече — богатството и привилегиите. Иска усещанията, които изживявам аз, и успехите, които постигам. Разбираш ли?
— Мисля, че да.
— Когато умът й е в настоящето, става страховита и ненаситна. Докато е в капана на своето време, просто е гневна и отмъстителна и иска някой да плати за онова, което я е сполетяло. Или е тъжна, буди съжаление и желае всичко да свърши. Уморена е. А Харпър мисли, че се е самоубила.
— Зная. Поговорихме с него.
— Мисли, че се е обесила в детската стая. Точно там, където е спяло бебето. Възможно е да го е извършила. Била е достатъчно побъркана от скръб.
— Знам и това. — Стела се изправи, застана до ръба на верандата и се загледа в двора. — Отново имам видения.
— Какво? Откога?
— Не тук и не нощем. Това са образи, които ми се явяват в будно състояние. По време на работа, в района на имението. Като сънищата ми за синята далия. Но сега прилича на чудовище. Тя иска да я виждам така. Венчелистчетата са като бръсначи, които биха могли да нарежат пръстите ти на парчета, ако ги докоснеш. Този път не е поникнала в градина. — Обърна се с лице към Хейли и срещна погледа й. — А върху гроб. Върху черна пръст, без надгробна плоча. Далията е единственото, което расте на гроба.
— Кога започнаха виденията ти?
— Преди няколко дни.
— Мислиш ли, че и Роз има подобни?
— Не е зле да я попитаме.
— Стела, трябва да отидем в старата детска стая.
— Да, ще го направим — обеща тя.
Лесно бе да останат насаме по женски, когато обявената тема за разговор бе предсватбената подготовка. Хейли бе забелязала, че мъжете се разбягват като пилци, щом чуят за списъци на гости.
Седяха на верандата на Стела в омайната вечер, а Лили си играеше на тревата с Паркър.
— Не вярвах, че ще е толкова лесно да отпратим Харпър — промърмори Хейли. — Човек би очаквал, че ще настоява да участва в подготовката. Все пак той се жени.
Роз и Стела се спогледаха с насмешка, след което Роз потупа Хейли по ръката.
— Наивно младо момиче.
— Всъщност няма значение, щом ще говорим за съвсем друго нещо, но все пак… — Ядосана на себе си, Хейли махна с ръка. — Няма значение! И така, Амелия отново е започнала да безпокои и теб.
— Два пъти — призна Роз. — Бях сама в оранжерията за разсаждане. Работя, а изведнъж се озовавам на съвсем друго място. Твърде тъмно е, за да разбера къде съм. И студено, много студено. Стоя над разкопан гроб и когато поглеждам надолу, я виждам. Гледа ме. Ръцете й са вкопчени в стъблото на черна роза. Или изглежда черна в мрака.
— Защо не ни каза? — попита Стела.
— Бих могла да ти задам същия въпрос. Възнамерявах да ви кажа, споделих го с Мич. Но се случиха важни неща, които отвлякоха вниманието ни.
Хейли придърпа Лили в скута си и с възхищение разгледа голямата пластмасова гривна, с която си играеше.
— Зная, че когато в началото предложих да проведем сеанс, всички го приехте като шега. Но може би трябва да опитаме. Ние трите сме свързани с нея. Ако направим сериозен опит за контакт, вероятно ще ни разкрие какво иска.
— Няма скоро да извадя кристалната си топка! — решително заяви Роз. — Във всеки случай не мисля, че и самата тя знае. Искам да кажа, че явно иска да я намерим, но има предвид гроба си. Ала не знаем къде е.
— Можем да бъдем сто процента сигурни, че се намира в имението Харпър — намеси се Стела.
— Не, не можем. Мич прави всичко възможно да открие сведения за смърт или погребение. Но не съществуват такива за нея.
