единственото невъзможно нещо е да живея без теб.
— Съни…
— Погледни нещата от моя гледна точка. Винаги съм имала чувството, че съм изпреварила своето време и съм се родила в неподходяща епоха. Може би в твоята ще се чувствам повече на мястото си.
— Постъпката ти е ужасна и адски глупава. — След което той я премести в скута си и нежно я залюля. — Но, слава Богу, че си тук.
— Значи вече не ми се сърдиш?
За да й покаже колко бе вбесен, впи яростно устни в нейните.
— Днес, когато отказа да ме изпратиш, имах чувството, че си ми изтръгнала сърцето от гърдите. Но за мен това беше без значение, тъй като и без това го бях оставил при теб.
Очите й се замъглиха, ала тя успешно се справи със сълзите. Вместо това се усмихна.
— Колко поетично.
— Само не си въобразявай, че ще седна да ти пиша стихове. — Без да я пуска, Джейкъб се наведе и нагласи някакви копчета на контролното табло.
— Ще ме научиш ли да управлявам това чудо?
Изгледа я стреснато. Съни беше тук. Наистина. И беше негова. Завинаги.
— Изтръпвам при мисълта, като си представя, че може да караш пътнически кораб, пълен с невинни хора.
— Аз схващам бързо.
— Точно това ме плаши най-много. — Дръпна я към себе си, за да я облегне на рамото си. — Не съм много сигурен, че моят свят е подготвен за твоето нашествие.
— Важното е, че ти си готов да ме приемеш.
Отново я целуна, този път много нежно.
— Винаги съм бил готов.
Съни въздъхна и докосна устните му с ръка. Желанието веднага се надигна в него.
— Не можеш ли да оставиш това чудо на автопилот?
— Още не.
— Но извършихме преместването, нали?
Той се наведе към екрана.
— Още малко.
— Не, друго имах предвид. Коя година сме сега?
Джейкъб погледна скалата.
— 2254.
Призля й от тази цифра. Ала се успокои от допира на ръцете му.
— Следователно, аз съм на… 287 години. — Вдигна въпросително вежди. — Как се отнасяш към по- възрастните жени?
— Умирам си за тях.
— Запомни, че чак след като навърша триста, ще започна да се усмирявам. — Целуна го леко. — Но дотогава смятам да превърна живота ти в истински ад.
— Разчитам на това.
Заедно се загледаха в приближаващата се синьозеленикава сфера, която беше техният дом.
ЕПИЛОГ
Стаята бе изпълнена с грохота на разбиващи се океански вълни. През прозрачната стена се разкриваше изглед към прорязваното от светкавици небе и кипящото море. Ухаеше на жасмин. Въпреки силния рев на вълните и гръмотевиците, се чуваше тиха, пулсираща музика.
— Видя ли, че пак се оказах права? — промърмори Съни.
Джейкъб се размърда на леглото, пухкаво като облак, и я притегли до себе си.
— Този път за какво?
— За бурята. — Знаех си, че нощта не е подходяща за лунни лъчи и тропически залези.
Наистина бе права. Но никак не му се искаше да го признае.
— Обстановката не беше чак от толкова голямо значение.
Тя се претърколи или по-скоро преплува разстоянието до него и се просна т горе му.
— Защо ме доведе тук? Защото ми беше разказвал за този хотел ли?
— Доведох те, за да се отпуснем за няколко дни.
— А, ето какво било. И кога ще започнем да се отпускаме? — Усмихна се доволно и започна да го целува по гърдите. — Ето, пак се напрегна.
Той прокара ръка по косата й.
— Откога сме женени?
Съни лениво докосна един бутон отстрани на леглото. Във въздуха проблеснаха цифри, показващи датата, часа и минутите и бързо изчезнаха.
— От пет часа и двайсет минути.
— Според моите изчисления, след петдесет години ще започнем да се отпускаме. — Ръката му се премести нагоре по голото й рамо. — Харесва ли ти?
— Кое? Това, че сме женени ли? — Беше изключително трогателен, като се опитваше да я убеди, че изобщо не е сантиментален. — Много ми харесва. И тъй като сме младоженци, позволено ни е да се поглезим малко. Това е най-романтичното нещо, което си правил за мен — да ме доведеш тук.
— А аз мислех, че предпочиташ Париж или Курорта на уединението на Марс.
— Винаги можем да отидем на Марс — изкиска се тя. — Почти свикнах с подобни разговори. Нали ти казах, че бързо схващам.
— Тук си вече от шест месеца.
— Ама и ти никак не си лесен. — Смъкна се надолу и подпря буза на гърдите му. — Цели шест месеца — повтори замислено. — Трябваше да мине половин година, докато се сетиш да ми предложиш да се оженим.
— Щях да тегля чертата още преди шест месеца, ако вие с баща ми не се бяхте обединили срещу мен.
— Да теглиш чертата? — Вдигна глава и очите й проблеснаха опасно. — Можеш да теглиш чертата само когато попълваш данъчна декларация.
— Данъчна декларация? — повтори Джейкъб неразбиращо.
— Вярно, забравих, че не знаеш какво е това. Исках да кажа, че така се говори само когато искаш да приключиш някое неприятно и досадно задължение. Щом ти е било толкова неприятно, защо изобщо се ожени за мен?
— Защото иначе непрекъснато щеше да мрънкаш и да ми вадиш душата. — Премигна, когато Съни го плесна по главата. — Добре, понеже това беше най-малкото, което можех да направя за теб. — Сега вече и той се засмя, претърколи се върху нея, ала извика от болка, когато ноктите й се забиха в ръката му. — Или защото добре се биеш.
— Не е достатъчно.
— И си почти интелигентна.
— Карай нататък.
— Защото, когато се любим, имам чувството, че съм получил токов удар.
— Така вече е по-добре. — Щастлива, тя уви ръце около врата му. — Сватбата ни беше хубава, нищо, че беше прекалено шумно и падна голямо търчане около подготовката. Радвам се, че баща ти ни убеди да направим нещо по-традиционно.
— Да, мина добре. Като повечето сватбени церемонии. — Но си спомни как бе занемял от възхищение, когато я видя да минава между редиците в църквата в снежнобяла рокля, хванала баща му под ръка.
— Харесвам родителите ти. Направиха всичко възможно, за да се почувствам като у дома. — Прехапа замислено долната си устна и отново го погледна. — Особено след като ме посветиха в най-мрачните семейни тайни.
