уханието й. Скочи от креслото и я прегърна, впивайки жадно устни в устата й като умиращ от жажда човек.
И тогава разбра. Беше ужасен.
— Какво правиш тук? — попита и здраво я разтърси за раменете. — Какво си направила пак, мътните взели?
— Това, което трябваше да направя. — Олюля се и Джейкъб отново я изруга.
— После ще ми крещиш — каза спокойно Съни. — Сега смятам малко да си подремна.
— Не се и надявай. — Колкото и да бе вбесен, взе я на ръце и внимателно, като че бе направена от стъкло, я сложи в креслото. След това започна делово да я разпитва. — Вие ли ти се свят?
— Да. — Тя притисна с пръсти слепоочията си. — Отвратително пътуване.
— Да усещаш гадене?
— Малко.
Той натисна някакво черно копче в пулта и отстрани се отвори малко отделение. Извади от вътре квадратна кутия, а от нея — тънко като хартия хапче.
— Остави го да се разтопи на езика ти — нареди Джейкъб. И допълни, въпреки че Съни се подчини. — Нещастна идиотка. Не си преминала физическа подготовка за преминаване през хиперпространството.
Тя незабавно почувства облекчение. Пое си дълбоко дъх, доволна, че няма да повърне и да се изложи. За момента престана да му обръща внимание и се взря в прозрачния защитен екран. Пред нея се простираше безкрайната галактика.
— О, Божичко! — Цветът, който току-що се бе появил на лицето й, отново изчезна. — Невероятно е. Това… Това наистина ли е Земята?
— Да. — Дланите му се овлажниха. Ако стомахът му не се успокоеше до няколко секунди, щеше да се наложи да прибегне до същите хапчета. — Съни, осъзнаваш ли какво си направила?
— С каква скорост се движим?
— Съни, по дяволите!
— Да, осъзнавам какво съм направила, Джейкъб. — Завъртя се на стола и постави ръце на коленете му. Погледна го с тъмни и ясни очи. — Преминах заедно с теб през кривата на времето.
— Явно си се побъркала. — Идеше му хубавичко да я разтърси, докато намести мислите в глупавата й глава. Или да я притисне към себе си, докато двамата се слеят в едно цяло. — Как можа да ми извъртиш толкова тъп номер?
— С помощта на Кал и Либи.
— Те са ти помогнали? И са знаели, че ще го направиш?
— Да. — Когато усети, че ръцете й треперят, тя се облегна назад и ги прибра в скута си. Не искаше той да види колко бе уплашена. — Реших го вчера през нощта.
— Ти си го решила — повтори Джейкъб.
— Точно така. — Вирна гордо брадичка и го изгледа унищожително. — А тази сутрин го споделих с Кал. — Вече значително успокоена, Съни се обърна към екрана. На черния фон проблясваха светлини. Звезди, досети се веднага и се загледа в черната пустота. Колкото и да бе невероятно, тя се носеше в космическото пространство с единствения мъж, когото обичаше и когото щеше да обича до края на живота си.
Джейкъб много добре знаеше, че поне единият от двамата трябваше да е спокоен и да разсъждава разумно. Но съвсем не беше убеден, че това беше той.
— Съни, не съм убеден, че разбираш какво си направила.
— Глупости. Прекрасно го разбирам. — Обърна се и го погледна. Осъзна, че тя отново бе спокойна, с ясна мисъл и щастливо сърце. — Кал се опита да протестира, ала по-скоро заради Либи, отколкото заради мен. Но когато поговорих с нея, тя ме разбра. Тази сутрин сама ме изпрати до кораба, докато ти беше в гората с Кал.
— А родителите ти…
— Те винаги са искали да бъда щастлива. — Прониза я болка, нетърпима болка, когато си помисли за тях. — Либи и Кал всичко ще им обяснят. — След като се убеди, че краката й бяха престанали да треперят, стана и се разходи около командното табло. — Не искам да кажа, че няма да им мъчно, особено ако не успеем да се върнем. Ала имам чувството, че баща ми ще умре от завист при мисълта къде се намирам. — Съни се засмя щастливо. — Или по-точно, в кое време се намирам. — Отново се обърна с усмивка към него. — И двамата не си падаме по компромисите, Джей Ти. При нас въпросът винаги е или всичко, или нищо. Ето защо толкова си подхождаме.
— Но аз наистина щях да се върна. — Закри лицето си с ръце, след което вдигна глава и ги прокара по косата си. — Да му се не види, Съни, изрично ти казах, че ще се върна. След година. Най-много след две или три.
— Не ми се чакаше.
— Глупачка. Нали ако бях усъвършенствал процедурата, щях да се върна в твоето време пет минути след заминаването си. — В нейното време. Тази мисъл толкова силно го потресе, че не бе в състояние да продължи. — Нямаше право да взимаш толкова важно решение, без да си се посъветвала с мене.
— Решението си е мое. — Вбесена, тя пак се нахвърли върху него. — Ако не ме искаш, ще си намеря някоя симпатична компания, в която ще ме разбират и харесват такава, каквато съм. Дори може да замина на Марс. Зная как да се оправям в живота, приятел. Спомни си само колко хитро се промъкнах на кораба.
— Не съм казал, че не те искам, а кое е най-добре за теб.
— Сама мога да преценя кое е най-добре за мене. — Заби юмрук в гърдите му. — Мислех, че това си ти, ала и преди съм правила грешки. — Завъртя се и отстъпи няколко крачки назад, преди да успее да я сграбчи.
— Къде си тръгнала пак? — попита я той. — Остават няколко хиляди километра до зоната на годна за дишане атмосфера.
— Корабът е голям.
— Седни.
— Няма да…
— Казах да седнеш. — Не особено любезно я блъсна и Съни тупна в креслото. — И млъкни. Искам нещо да ти кажа. — Тя стисна с ръце облегалката на креслото, с намерението да се надигне, но Джейкъб вдигна предупредително ръка. — Кълна се, че само да си мръднала, здравата ще те опердаша.
Съни отстъпи, като отбеляза:
— Ето един израз, който е надживял вековете.
— Ако знаех какво си намислила, отдавна да съм го използвал. В преместването във времето съществува определен риск, за който ти си нямаш понятие. Ако бях допуснал и най-малката грешка…
— Ала не я допусна, нали?
— Не става дума за това.
— А за какво, Хорнблоуър?
— Не биваше да идваш.
Тя въздъхна с досада.
— Няма смисъл да повтаряш едно и също като развален грамофон, защото вече съм тук. Предлагам да преминем към следващата фаза на конското.
Той усети как му омекват краката и седна на пулта.
— Възможно е никога да не се върнеш у дома.
— Зная. Мислила съм за това.
— Ако си промениш мнението…
— Джейкъб… — Въздъхна и се изправи на колене до него. — Не мога да си променя мнението, освен ако не спра да те обичам. А това просто не е възможно.
Протегна ръка и я докосна по косата.
— Никога не бих се осмелил да поискам от теб подобно нещо.
— Зная. А ако те бях помолила да ме вземеш със себе си, щеше да ми изброиш десетки основателни причини защо това не може да стане. — Облегна бузата си на дланта му. — И щеше да сбъркаш. Защото
