закле се Съни и преглътна напиращите сълзи. Плачът нищо нямаше да промени. Ако наистина го обичаше, а това бе точно така, трябваше да бъде силна. Заради него.
Облече се и тръгна да го търси.
Корабът я озадачи. Мина покрай още една кабина, малко по-малка от тази на Джейкъб, но в същите бледосини тонове. В следващото помещение, което й се стори нещо като галерия, забеляза тесен плот, върху който беше поставен кашон с някакви напитки. В дъното имаше метална врата. След като я огледа, Съни реши, че е нещо като печка.
Намери го в командното отделение, седнал пред таблото. Беше само по джинси. През прозрачния екран се разкриваше панорама към гората и далечните планини. Той гледаше към тях и говореше на компютъра.
— Нагласи координатите за 15.00 часа.
„Потвърдено. — Предпочитано направление: максимално близо до времето и мястото на отпътуването. Разбрано“.
— Изчисли приблизителното време на полета от излитането до времевия скок.
„Изчислявам… Приблизително три часа и двайсет и две минути от излитането до орбитата на Слънцето. Необходими ли са по-точни данни?“
— Не.
— Джейкъб…
Той се извърна рязко и за малко не падна от креслото.
— Прекрати командата. — Екранът на компютъра побеля. — Мислех, че спиш.
— Да, наистина бях заспала. — На устните й напираха обвинения, заплахи и молби. Ала тя нищо не каза. Беше си обещала да бъде силна. — Заминаваш.
— Нямам избор. — Стана и се приближи до нея. — Съни, опитах се да намеря друго решение. Няма такова.
— Но…
— Обичаш ли родителите си?
— Да, разбира се.
— И аз обичам моите. — Взе ръката й и я претегли в своята. — Не мога да ти обясня какво преживяхме, когато мислехме, че Кал е загинал. Майка ми… Тя е силна жена, ала когато пристигна съобщение, че брат ми е изчезнал безследно и по всяка вероятност е загинал, тя буквално се разболя от мъка. Не знаехме дали ще го преживее.
— Съжалявам — тихо каза Съни. — Само мога да си представя как си се чувствал тогава.
Джейкъб завъртя глава. Още му беше трудно да говори за онези дни.
— После, когато научихме истината, и двамата се опитаха да я приемат. Но ги измъчваше мисълта, че никога няма да го видят, нито ще узнаят как е и какво прави. — Замълча притеснено. — Може би ще свикнат с това, когато им разкажа колко е щастлив. Особено когато разберат за детето.
— Какво дете?
— Кал ще… Либи носи неговото дете. Тя нищо ли не ти каза?
— Не. — Потресена, Съни притисна ръка към слепоочието си. — Всичко е толкова объркано. А аз… Либи е бременна. — Засмя се тихо и отпусна ръка. — Какво ще кажеш? Ще имаме племенник или племенничка. — Колко хубаво, че точно когато бе най-нещастна, изведнъж се появи този мъничък лъч надежда за бъдещето. Същото онова бъдеще, заради което щеше да го загуби. — За да се роди дете, са необходими само девет месеца — промълви, като се стараеше да говори спокойно. — Сигурно няма да останеш, за да видиш дали ще бъде момченце, или момиченце.
Впи поглед в очите й, където зад усмивката се спотайваше тъга.
— Не искам да рискувам да открият кораба тук. А и вече останах по-дълго, отколкото позволяват изчисленията ми. Съни, родителите ми имат право да научат за щастието на Кал и за детето. То е тяхно внуче.
— Разбира се.
— Ако можех да остана… За мен няма нищо по-важно от това, че те намерих. Повярвай ми.
Тя запази спокойствие, въпреки чувството, че целият й свят се разпада на парчета.
— Вярвам ти.
— Обичам те. Ала никога няма да си простя, ако не се върна и не им дам спокойствието, което заслужават.
Извърна се, защото много добре го разбираше.
— Когато бях на девет или десет години, аз се загубих в гората. Беше лято и бяхме дошли в хижата на почивка. Реших да се поразходя. Мислех, че добре познавам гората. Но се обърках и прекарах нощта под едно дърво. Намериха ме чак следващия следобед. Мама и татко бяха като обезумели от тревога. За пръв път видях баща ми да плаче така.
— Тогава сигурно разбираш защо не мога да ги изоставя?
— Да. — Почти успя да му се усмихне и го погледна в очите. — Извинявай, че направих такава сцена.
— Престани.
— Наистина много съжалявам. Нямах право да ти наприказвам всички онези гадости. — При цялото си желание обаче не можа да се извини за това, че го беше ударила. — Не мога да си представя какво ти е било през всички тези седмици. Да загубиш толкова много време, докато Кал се върне.
— Никак не ми беше зле. Защото имах теб.
— Да. — Вдигна ръка към лицето му, ала я пусна, без да го докосне. — Радвам се, че стана така. Искам да го знаеш.
— Съни…
— И така, кога тръгваш? — Нарочно се отмести, за да не може да я докосне. Страхуваше се, че ще припадне и от най-нежния допир.
— Утре.
Едва успя да се задържи на омекналите си крака.
— Толкова скоро?
— Така е най-добре за всички.
Изненада се, че се усмихва.
— Прав си. Сигурно искаш да прекараш малко повече време с Кал. Изминал си дълъг път, за да се видиш с него.
— Ще поговоря с него утре сутринта. А също и с Либи — допълни. — Искам двамата да си изясним нещата.
Този път се усмихна без усилие.
— Много си подхождат, нали?
— Трябва да си напълно сляп, за да не го забележиш.
— Като оставим науката и логиката настрани, понякога чувствата се оказват по-точни от всяко уравнение. — Вече се почувства по-силна и протегна ръка. — Искам тази нощ да остана тук, при теб.
Притегли я към себе си, като внимаваше да не я смачка в прегръдките си.
— Ще се върна. — Когато тя поклати невярващо глава, той я отблъсна. В очите му гореше гняв. — Кълна си. Просто имам нужда от още малко време, за да завърша експеримента. Постигнах всичко това само за две години. След още две полетите насам ще станат също толкова елементарни, колкото совалките до Марс.
— Совалка до Марс — тихо повтори Съни.
— Само трябва да ми вярваш. — Отново я прегърна. — Когато свърша, ще разполагаме с много повече време заедно.
— Много повече време — прошепна тя и затвори очи.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Съни си тръгна, докато Джейкъб още спеше. Така бе най-добре. Не бе мигнала цяла нощ. Лежеше будна
